Светкавица

Лора пусна бутилката „Вексън“ в естествения улей, където тя се плъзна чак до половината път. Взе единия автомат от Крис, обърна се към приближаващата кола на разстояние около седемдесет и пет ярда и откри огън. Видя, че автоматът е пробил най-малко две дупки в предното стъкло. То веднага се напука.

Колата (сега вече се виждаше, че е „Тойота“) се завъртя на триста и шейсет градуса, после на още деветдесет сред облаци прах и откъснати, все още зелени тръни. Спря на четиридесет ярда от „Бюика“ и на около шейсет ярда от нея и Крис. Предницата сочеше на север. Лора разбра, че пътниците се измъкват от колата приведени, макар и да не ги виждаше. Грабна другия автомат от Крис и каза:

— Скачай в улея, детенце. Като стигнеш до бутилката с газа, блъсни я надолу към дъното.

Момчето се спусна по склона на дерето, повлечено от силата на тежестта почти по целия път, въпреки че на няколко пъти, когато триенето го спираше, се наложи да се отблъсква. Точно такъв акробатически номер би вбесил всяка майка при други обстоятелства, но сега Лора му подвикна насърчително да продължи.

Тя изстреля най-малко сто куршума в „Тойотата“ с надеждата да пробие резервоара и да запали бензина с искра от някой куршум, за да изгори онези мръсници, притиснати до колата от другата страна. Но пълнителят се изпразни без желания резултат.

Лора спря стрелбата и те се насочиха към нея. Тя не се задържа там, за да не се прицелват в нея. Стиснала с две ръце втория автомат пред гърдите, седна на ръба на дерето и се спусна по улея, откъдето беше минал Крис. За секунди стигна до дъното.

Долу лежаха довети от пустинята сухи тръни. Изкривени клони, посивели от времето дъски, отнесени от развалините на далечна колиба в пустинята и няколко камъка се търкаляха по меката, подобна на прах почва по дъното на дерето. Нищо наоколо не можеше да послужи за прикритие или преграда за стрелбата, която скоро щеше да се насочи към тях.

— Мамо? — извика Крис, което значеше „Сега какво?“.

Сухото корито сигурно имаше десетки разклонения през пустинята, много от тях също бяха разклонени. Мрежата им приличаше на лабиринт. Не можеха да се крият там вечно, но ако успееха да вземат няколко завоя преднина, вероятно щяха да спечелят време да устроят засада на преследвачите. Лора се обърна към Крис:

— Тичай, миличък. Върви по главния канал, свий в първия десен завой и ме чакай там.

— А ти какво ще правиш?

— Ще ги изчакам да надникнат отгоре — отговори тя и посочи нагоре към скалистия ръб. — После ще ги застрелям, ако мога. Сега бягай, хайде.

Крис затича.

Лора остави наблизо бутилката „Вексън“ и се върна до склона, по който се бяха спуснали. Застана обаче до друг отвесен улей, по-дълбоко врязан в стената, по-малко наклонен и препречен по средата от мескитов храст. Изправи се на дъното на дълбоката падина, убедена, че храстът над нея я скрива от погледи отгоре. Момчето изчезна на изток по едно от разклоненията на главния канал.

След миг Лора чу гласове. Тя зачака, искаше да им даде време да се уверят, че двамата с Крис са изчезнали. После пристъпи встрани от ерозионния улей по склона към дерето, обърна се и помете с куршуми скалния ръб горе.

Там стояха четирима мъже и надничаха. Уби първите двама, но третият и четвъртият отскочиха назад, вън от полезрението и, преди да ги застигнат куршумите. Единият труп се задържа на горния ръб е увиснала ръка и крак. Другото тяло тупна чак долу на дъното. При падането слънчевите очила отхвръкнаха.

* * *

Шестнадесети март 1944 година. Институтът.

След като стъкленицата с бележката не отскочи обратно при него, Стефан се увери, че е стигнала до Лора преди да я убият, броени секунди след първото му пътуване към 1944 година.

Сега се върна до масата на програмиста и се зае с изчисленията, които щяха да го върнат в пустинята няколко минути след предишното пристигане. Такова пътуване беше възможно, защото щеше да последва предишното прибързано тръгване и нямаше да създаде условия за среща със самия себе си, за парадокс.

Изчисленията не бяха дяволски трудни, защото се налагаше само да преизчисли напред цифрите от персоналния компютър „Ай Би Ем“. Знаеше, че времето тук и в пустинята през 1989 година не тече еднакво, но все пак изгаряше от нетърпение да се присъедини към Лора. Даже да се беше вслушала в съвета, пратен в стъкленицата, даже бъдещето да се беше променило и тя да беше още жива, пак трябваше да се справи с въоръжените есесовци и имаше нужда от помощ. След четиридесет минути получи необходимите цифри и препрограмира вратата. Пак отвори вратичката на записващото устройство и скъса доказателството за пътуването на хартиената ролка.

Взе автомата и пистолета, стисна зъби от засилващата се тъпа пулсираща болка в незаздравялото рамо и влезе във вратата.

* * *

Лора повлече бутилката с газа и автомата и настигна Крис в тясно разклонение от главния канал, на около шестдесет стъпки от мястото, където бяха се спуснали на дъното на мрежата. Приклекна в ъгъла на две стени от пръст и погледна назад към дерето, откъдето дойдоха.