Светкавица

Хартиената ролка с ширина два пръста показваше, че тази вечер вратата е използвана за пътуване до десети януари 1988 година, появяването на Хайнрих Кокошка в Сан Бернардино, когато уби Дани Пакард. На лентата бяха записани още осем пътувания до 6 000 000 000 година от н.е. — петимата мъже и трите вързопа с лабораторните животни. Бяха отбелязани също пътуванията на Стефан: до двадесети март 1944 година с географска ширина и дължина на противовъздушното подземие до парка Сейнт Джеймз в Лондон, до двадесет и първи март 1944 година с точните координати на Хитлеровия бункер и целта на пътуването, което току-що бе програмирал, но още не беше тръгнал — Палм Спрингз, двадесет и пети януари 1989 година. Откъсна лентата, пъхна уликите в джоба и превъртя чистата ролка. Беше вече нагласил часовниците на пулта да се изключат и да се върнат на нулата след преминаването му през вратата. Щяха да разберат, че някой е пипал записите, но щяха да го припишат на Кокошка и на останалите изменници като опит за заличаване на следите.

Затвори вратичката и пристегна раницата с книгите на Чърчил. Прехвърли автомата през рамо и взе пистолета със заглушител от лабораторния плот.

Хвърли бърз поглед из помещението да види дали не е останало нещо, което да издаде присъствието му тази вечер. Разпечатките от компютъра „Ай Би Ем“ бяха сгънати и прибрани обратно в джоба на джинсите. Бутилката от „Вексън“ отдавна бе заминала към бъдещето, в което слънцето беше загинало или загиваше. Доколкото виждаше, не беше пропуснал нищо.

Стъпи на вратата и се приближи до точката на пренасяне с повече надежди, отколкото си бе позволявал от много години. Беше успял да осигури разрушаването на института и поражението на нацистка Германия чрез поредица макиавелистки манипулации на времена и хора, защо тогава да не могат да се справят заедно с Лора с една-единствена група воъръжени есесовци някъде около Палм Спрингз през 1989 година.

* * *

Просната парализирана върху скалната повърхност на пустинята, Лора се опита да изкрещи:

— Не!

Излезе обаче само шепот, защото нямаше сили и въздух за по-силен вик. Автоматичната стрелба се насочи към Крис. За миг и се стори, че ще се изплъзне, но разбира се, това беше отчаяна фантазия, защото момчето беше малко, съвсем малко, с мънички крачета и тичаше в обсега на куршумите, които го застигнаха, нашариха крехкото му гръбче през средата и го повалиха неподвижен на пясъците в локва кръв.

Цялата непочувствана болка на съсипаното и тяло щеше да изглежда като убождане с карфица пред скръбта, която я задави при гледката на безжизненото тяло на нейното момченце. При всичките трагедии в живота си не беше изпитвала такава болка. Сякаш всичките претърпени загуби — майката, която не помнеше, милият и баща, Нина Докуайлър, нежната Рути и Дани, за когото на драго сърце би се пожертвала — се проявяваха в тази нова жестокост, която съдбата настояваше тя да преживее, затова заедно с разкъсващата скръб при смъртта на Крис изпитваше повторно ужасната агония на всички предишни смърти. Лежеше парализирана и безчувствена, но измъчена, духовно опустошена, най-накрая емоционално съсипана на омразното колело на съдбата, неспособна повече да е смела, неспособна повече да се надява и да обича. Синът и беше мъртъв. Тя не успя да го спаси и с него загинаха всички радостни перспективи. Усещаше се чудовищно самотна в студената и враждебна вселена. Вече се молеше само за смърт, празнота, безкрайна пустота, за край най-сетне на всички загуби и мъки. Лора видя въоръженият мъж да се приближава. Тя каза:

— Убийте ме, моля ви, убийте ме, довършете ме. Гласът и обаче беше толкова слаб, че той едва ли я чу.

Какъв смисъл имаше да живее? Какъв беше смисълът да преживее всички трагедии, през които бе преминала? Защо беше страдала и се борила с живота, щом всичко трябваше да свърши по този начин? Какъв жесток разум се криеше зад действията на вселената, който можеше да измисли принудителните изпитания в объркания и живот, който в края на краищата се оказа явно безсмислен? Кристофър Робин беше мъртъв.

Почувства горещи сълзи да се стичат по лицето, но това беше единственото физическо усещане, освен допира на твърдата шиста под дясната буза.

С няколко крачки въоръженият мъж се доближи, застана до нея и я ритна. Лора знаеше, че я рита, защото гледаше назад към собственото неподвижно тяло и видя как кракът му се забива в ребрата, но не усети съвсем нищо.

— Убийте ме — прошепна Лора.