Светкавица

Малко след първия рожден ден на Крис Лора предаде ръкописа на „Златното острие“. Той излезе след десет месеца и около втория рожден на детето стана първата книга на Лора, наредила се начело на класацията на бестселъри в „Ню Йорк Таймз“.

Дани управляваше доходите на Лора от писателството толкова старателно, предпазливо и умно, че само след няколко години, въпреки жестоките зъби на данъците, те бяха не само богати — те вече бяха богати според всякакви мерки, — но сериозно богати. Лора не знаеше какво да мисли. Никога не бе очаквала да забогатее. Когато разсъждаваше за завидното си положение, струваше и се, че може би трябва да се чувствува въодушевена или пък отвратена от фона на цялата нищета в света, но тя не изпадаше в такива състояние по отношение на парите. Сигурността, която те и даваха, беше добре дошла и засилваше самочувствието. Но те не възнамеряваха да напускат приятната къща с четирите спални, въпреки че можеха да си позволят цяло имение. Пари имаше и това беше всичко. Лора не се замисляше много по този въпрос. Животът не се изчерпваше с парите: животът беше Дани и Крис и, в по-малка степен, нейните книги.

С щъпукащо дете в къщата Лора вече нямаше нито възможност, нито желание да работи по шейсет часа седмично с текстообработващата машина. Крис бъбреше, ходеше и изобщо не проявяваше капризи или безсмислен инат, които според книгите били типични за децата между две — и тригодишна възраст. Беше удоволствие да се занимава с него, детето беше умно и любознателно. Прекарваше с него колкото е възможно по-дълго като внимаваше да не прекалява, за да не го разглези.

Четвъртият роман, „Изумителните близначки Апълби“ излезе чак през октомври 1984 година, две години след „Златното острие“, но интересът на читателите не беше спаднал, както понякога се случва с писателите, които не публикуват по един роман всяка година. Предварителните поръчки надминаваха всички предишни.

На първи октомври Лора седеше с Дани и Крис на дивана в дневната. Гледаха на видеото стари анимационни филми за Койота-беглец. Крис ядеше пуканки и всеки път, когато главният герой успяваше да се отскубне с шеметна скорост, изкрещяваше: „Ву-ум, в-в-ум!“. Точно тогава Телма звънна разплакана от Чикаго. Лора отиде да говори от кухненския телефон, но телевизорът в съседната стая гърмеше от крясъците на вбесения койот, който се мъчеше да надхитри съдбата и сам попадаше в капана на възмездието. Затова Лора каза:

— Дани, по-добре да се обадя от кабинета.

През четирите години след раждането на Крис на Телма и беше провървяло в кариерата. Имаше ангажименти от няколко казина в Лас Вегас. („Хей, Шейн, сигурно съм много добра, защото сервитьорките разнасят коктейлите полуголи, само цици и задници, а публиката понякога гледа мене, а не тях. От друга страна, може би се харесвам само на импотентни“). Последната година имаше представления в главната зала на „Метро Голдуин Майер Гранд“ като встъпление към основното изпълнение на Дийн Мартин и четири представления във вечерната програма с Джони Карсън. Говореше се за филм или дори телевизионен сериал с нейно участие. По всичко личеше, че ще стане комедийна звезда. Сега беше в Чикаго и скоро щеше да започне представления като главна изпълнителка в един от големите клубове.

Може би именно дългата поредица благоприятни житейски събития хвърли Лора в паника, когато чу Телма да плаче. От известно време очакваше небето да се стовари с ужасяваща внезапност и да приклещи жертвата. Тя се отпусна на стола зад бюрото в кабинета и се включи в слушалката:

— Телма? Какво има, какво се е случило?

— Току-що дочетох… новата книга.

Лора не се сети какво в „Изумителните близначки Апълби“ би могло да засегне Телма така дълбоко. Изведнъж се замисли дали не е намерила нещо обидно в описанието на Кари и Сандра. Въпреки че нищо от фабулата не беше огледално отражение на живота на Рути и Телма, близначките Апълби, разбира се, се основаваха на Акерсън. Но и двата образа бяха пресъздадени с голяма любов и чувство за хумор. Естествено, в тях нямаше нищо обидно за Телма и Лора се помъчи да и го обясни, колкото и да беше уплашена.

— Не, не, Шейн, безнадеждна глупачка такава — изрече Телма между хълцанията. — Не съм обидена. Не мога да престана да рева, защото си написала най-прекрасното нещо. Кари Апълби е същинската Рути, но в книгата си оставила Рути да живее дълго. Оставила си Рути да живее, Шейн и си свършила много по-добра работа от Бога в истинския живот.

Говориха цял час, главно за Рути, припомняха си вече не с толкова сълзи, а предимно с обич. На няколко пъти Дани и Крис се появяваха пред отворената врата на кабинета. Изглеждаха изоставени и Лора им пращаше въздушни целувки, но продължи телефонния разговор с Телма, защото това беше един от редките мигове, когато спомените за мъртвите са по-важни от грижата за живите.

* * *