Светкавица

Лора позвъни на Спенсър и му съобщи решението си.

Развълнувана, нервна, вече ядосана от загубата на сто хиляди долара, тя се върна в кабинета, седна зад пишещата машина и се загледа в недовършения разказ, докато не долови миризмата на пилешка супа и се сети, че я беше оставила на печката. Изтича в кухнята и видя, че в тенджерата е останал само един пръст супа — останалото се бе изпарило и по дъното лепнеше изгоряло фиде.

В два и десет, което беше пет и десет нюйоркско време, Спенсър пак се обади и каза, че от „Викинг“ са се съгласили на сто хиляди долара като първоначална сума за търг.

— Сега вече това е минималната сума, която може да спечелиш от „Шадрак“ — сто хиляди. Смятам да насроча търга за двайсет и шести септември. Успехът ще е голям, Лора, усещам го.

През остатъка от следобеда Лора се опитваше да се чувства въодушевена, но не можеше да се отърси от тревогата. „Шадрак“ вече пожъна голям успех, независимо от изхода на търга. Нямаше никакви основания за безпокойство, но то продължаваше да я държи здраво. Дани се върна от работа с бутилка шампанско, букет рози и кутия шоколадови бонбони „Годайва“. Седнаха на дивана и започнаха да хапват бонбони, да пият шампанско и да говорят за бъдещето, което изглеждаше съвсем бляскаво. Тревогата обаче не я напускаше. Накрая Лора каза:

— Не искам бонбони нито шампанско, нито рози, нито сто хиляди долара. Искам тебе. Занеси ме в леглото.

Любиха се продължително. Късното лятно слънце се беше отдръпнало от прозорците и бе нахлула нощта, когато те неохотно се отделиха един от друг в премала. Легнал до нея в мрака, Дави нежно я целуваше по гърдите, шията, очите и накрая устните. Лора почувства, че тревогата я бе напуснала. Не половото удовлетворение беше прогонило страховете. Истинският лек беше близостта, пълното себеотдаване и усещането за общи надежди, мечти и съдби — великото, прекрасно усещане за семейство, което тя изпитваше с него, беше сигурният талисман против злата съдба.

* * *

На двадесет и шести септември, сряда, Дани взе един ден отпуск, за да бъде с Лора, когато дойдат вестите от Ню Йорк.

В седем и половина сутринта, десет и половина нюйоркско време, Спенсър Кийн съобщи по телефона, че издателството „Рандъм Хауз“ първо е започнало наддаването.

— Сто двайсет и пет хиляди и още продължава.

След два часа Спенсър позвъни отново.

— Прекъснаха за обяд, така че има затишие. Засега стигнахме до триста и петдесет хиляди и шест издателства продължават да наддават.

— Триста и петдесет хиляди? — повтори Лора.

Дани изпусна една чиния в кухненската мивка, където изплакваше съдовете от закуската. Когато Лора затвори телефона и погледна към Дани, той се засмя и каза:

— Дали не греша или това беше книгата, която според тебе щяла да е пълен провал?

След четири часа и половина, както седяха на кухненската маса и се преструваха на задълбочени в игра на рум, макар и разсеяността да личеше по пълната неспособност да записват точно резултата, Спенсър Кийн се обади още веднъж. Дани я последва, за да чуе какво говори.

— Седнала ли си, миличка? — попита Спенсър.

— Готова съм, Спенсър. Не ми трябва стол. Казвай.

— Свърши. „Саймън и Шусгър“. Един милион и двеста двайсет и пет хиляди долара.

Прималяла от удара и разтреперана, тя поговори със Спенсър още десетина минути и когато затвори, не беше сигурна за нито една дума от разговора след споменаването на цената. Дани я гледаше очаквателно и тя изведнъж се сети, че той не знае какво се е случило. Лора му каза името на купувача и сумата.

За миг двамата останаха безмълвно загледани един в друг. После Лора каза:

— Мисля, че сега вече можем да си позволим да имаме дете.

8.

Стефан се изкачи на един хълм и се загледа в дългата половин миля отсечка от заснежения път, където щеше да стане произшествието. Отляво, зад платното в южна посока гористият планински склон се спускаше стръмно към шосето. Отдясно, откъм северното платно възвишението продължаваше само на около четири стъпки и после започваше дълбока пропаст. Нямаше никаква преграда, която да отделя колите от смъртната опасност. В края на склона пътят завиваше наляво и се скриваше от погледа. Между долния завой и билото на хълма, който току-що бе изкачил, по асфалтираното шосе нямаше никой.

Според часовника му Лора щеше да е мъртва след една минута. Най-много две.

Внезапно осъзна, че не трябваше да тръгва към Пакардови, след като беше закъснял толкова много. Вместо това трябваше да се откаже от мисълта да ги спре и да се опита да засече и спре камиона на Робъртсънови по-назад по пътя към Ароухед. Това също щеше да свърши работа. Вече беше твърде късно.

Стефан нито имаше време да се върне, нито можеше да рискува да кара по-нататък в северна посока към Пакардови. Не знаеше точната минута и секунда на смъртта им, но катастрофата бързо наближаваше. Ако се опиташе да продължи още половин миля и да ги спре преди съдбоносния наклон, можеше да стигне до края на склона и точно при завоя да ги пресрещне, без да може да обърне, за да ги настигне и спре преди челния удар с камиона на Робъртсънови.