Светкавица

През първата година те често се любеха и в тези интимни моменти Лора усещаше не само полово удовлетворение, а и нещо много повече, отколкото беше очаквала. Когато беше с Дани, когато го усещаше в себе си, той и беше толкова близък, сякаш бяха едно цяло — едно тяло, един ум, един дух, една мечта. Тя го обичаше от цялото си сърце, да, но усещането, че са едно цяло, беше повече от любов или поне различно от любовта. От първата прекарана заедно Коледа тя разбра, че това е чувство за принадлежност, каквото отдавна не бе изпитвала, семейно чувство, защото той беше неин съпруг и тя беше негова жена, а от брака им щяха да се родят някой ден деца — след две-три години според Плана. Спокойствието на семейното огнище не можеше да се намери никъде другаде.

Можеше да си помисли, че да живееш и работиш в непрекъснато щастие, хармония и сигурност ден след ден прави ума ленив, че писането ще пострада от прекаленото щастие, че има нужда от равновесие в живота с тежки дни и нещастия, които да изострят перото и. Но представата, че художникът се нуждае от страдания, за да напише своя шедьовър, се оказа заблуда на младостта и неопитността. Колкото по-щастлива се чувстваше, толкова по-добре пишеше.

Шест седмици преди първата годишнина от сватбата Лора завърши роман със заглавие „Ерихонски нощи“ и изпрати екземпляр на Спенсър Кийн, нюйоркски литературен агент, който бе отговорил положително на писмото и отпреди месец. След две седмици Кийн се обади да каже, че поема книгата, очаква скорошна продажба и по негово мнение тя има блестящо бъдеще на романист. Бързината, с която книгата се откупи на скромната, но съвсем прилична авансова сума от петнадесет хиляди долара, още от първото издателство, на което бе предложена, издателството „Викинг“, изненада даже агента, Сделката се сключи на четиринадесети юли 1978 година, петък, два дена преди годишнината от сватбата на Лора и Дани.

4.

На мястото, което бе забелязал отдалече, имаше ресторант и бар под сянката на огромни борове. Дърветата се извисяваха на повече от двеста стъпки, отрупани със снопчета дълги шишарки, с красиво напукана кора и клони, приведени под тежестта на снега от предишни виелици. Едноетажната сграда беше дървена и така се бе сгушила от три страни в боровете, че плочестият покрив беше отрупан повече с иглички, отколкото сняг. Някои прозорци бяха запотени отвътре, други — заскрежени и светлината от тях меко се разсейваше през прозрачната пелена на стъклата.

На паркинга пред сградата имаше два джипа, два пикапа и една кола марка „Тъндърбърд“. Облекчен, че никой няма да го забележи през прозорците на бара, Стефан се запъти право към единия от джиповете, провери вратата, видя, че е отключена, седна зад волана и я затвори.

Извади валтера от кобура, който носеше през рамо под шинела и го сложи до себе си на седалката.

Краката го боляха от студа, искаше му се да спре и да изтърси снега от ботушите, но бе пристигнал късно, първоначалния график се провали и не смееше да губи нито минута. Освен това болката в краката все още не означаваше измръзване — засега нямаше такава опасност. Ключовете не бяха оставени на таблото. Той отмести седалката назад, наведе се, поопипа под таблото, намери проводниците за запалването и след минута двигателят заработи.

Стефан се изправи точно в мига, когато собственикът на джипа, целият вмирисан на бира, отвори с трясък вратата:

— Ей, какво по дяволите правиш, приятелче?

На заснежения паркинг нямаше никой друг. Бяха сами.

Лора щеше да умре след двадесет и пет минути.

Собственикът на джипа посегна и Стефан се остави да бъде измъкнат иззад волана като грабна пистолета от седалката. Всъщност той по-скоро се хвърли в ръцете на другия и го тласна назад по хлъзгавия паркинг. Двамата паднаха. Вече на земята Стефан се озова отгоре и пъхна дулото под брадичката на противника.

— Божичко, господине! Не ме убивайте.

— Ставаме. По-полека, дяволите да те вземат, и без внезапни движения.

Когато се изправи на крака, Стефан мина зад другия, бързо превъртя валтера, за да го използва за удар и замахна веднъж достатъчно силно, за да може човекът да изгуби съзнание, без да се нарани тежко. Собственикът на джипа се свлече безчувствен. Стефан погледна към бара. Никой не беше излязъл. От шосето не се чуваха коли, но воят на вятъра можеше да заглуши шума от мотор.

Снегът се засили. Стефан мушна пистолета в дълбокия джоб на шинела и повлече изгубилия съзнание мъж към най-близката кола, „Тъндърбърд“. Беше отключена и той го натика на задната седалка, затвори вратата и забърза обратно към джипа. Двигателят беше угаснал. Стефан свърза проводниците отново.

Включи джипа на скорост и го подкара към шосето, а в това време вятърът виеше в стъклото до него. Падащият сняг ставаше все по-гъст, превръщаше се във виелица, облаци вчерашен сняг се вдигаха от земята и се завихряха в искрящи стълбове. Огромните, скрити в сянка борове се люшкаха и потръпваха под напора на зимата.

На Лора и оставаха малко повече от двадесет минути живот.

5.