Светкавица

— М-м… мисля, че знам едно място. Съжалявам, госпожице. Последното бе отправено към стреснатата младичка сервитьорка: — Надявам се, че не ви причиняваме неудобство.

После дръпна стола на Лора и и помогна да стане:

— Зная едно място, ще ви хареса, никога не съм вечерял там, но съм чувал, че било наистина добро, отлично.

Останалите клиенти ги зяпаха, така че Лора спря протестите.

— Освен това е наблизо, само на няколко пресечки. Върнаха се в колата, минаха две пресечки и спряха пред непретенциозен на вид ресторант в обособен търговски център.

Лора вече го беше опознала достатъчно, за да разбере, че кавалерското му чувство изисква от нея да го изчака да заобиколи колата и да отвори вратата, но при отварянето забеляза, че той стои в дълбока локва.

— О, обувките ви! — възкликна тя.

— Ще изсъхнат. Ето, дръжте чадъра и се пазете, а аз ще ви пренеса през локвата.

Смутена, тя се остави да я измъкнат от колата и да я пренесат през локвата като перце. Той я сложи на тротоара и без чадъра зашляпа обратно към колата да затвори вратата.

Във френския ресторант липсваше атмосферата на италианския. Посочиха им ъглова маса точно до кухнята и прогизналите обувки на Даниел заджвакаха и заскърцаха през цялата зала.

— Ще се разболеете от пневмония — разтревожи се тя след като седнаха и поръчаха два аперитива с лед.

— Няма. Имунната ми система е добра. Никога не се разболявам. Един път във Виетнам по време на акция бях отрязан от поделението, прекарах сам в джунглата цяла седмица, не спря да вали нито за миг, гъбясах докато намеря пътя до нашите, но даже хрема не хванах.

Отпиваха от аперитива, изучаваха менюто и поръчаха. Той се отпусна повече отколкото досега пред Лора и се оказа разумен, приятен и дори забавен събеседник. Но когато сервираха ордьоврите — сьомга в сос с копър за нея и стриди, запечени в тесто за него — веднага стана ясно, че храната е ужасна, макар цените да бяха двойни в сравнение с италианския ресторант. С всяко ново блюдо смущението му се засилваше, а способността му да води разговор рязко се влоши. Лора твърдеше, че е вкусно и преглъщаше всичко до последната хапка, но беше безполезно — не можеше да го измами.

Отгоре на всичко готвачите и сервитьорът бяха бавни. Докато Даниел плати сметката, придружи Лора до колата и пак я пренесе през локвата като малко момиченце, бяха вече закъснели с половин час за филма, който се канеха да гледат.

— Няма значение — каза тя. — Можем да влезем по-късно и да гледаме първия половин час от следващата прожекция.

— Не, не — възрази той. — Ужасно е да се гледат филми така. Ще се развали всичко. Исках тази вечер да е безупречна.

— Не се притеснявайте — успокои го тя. — Аз се забавлявам.

Той я погледна с недоверие, тя се усмихна, той също, но усмивката му беше измъчена.

— Ако не ви се ходи на кино сега — продължи Лора, — нямам нищо против. Отиваме където искате, аз не възразявам.

Той кимна, запали колата и потегли. Бяха изминали няколко мили, преди Лора да съобрази, че се връщат към дома и. По пътя от колата до нейната врата той се извиняваше за ужасната вечер, а тя непрекъснато го уверяваше, че въобще не е разочарована от нищо. Пред апартамента, в мига, когато тя напъха ключа в ключалката, той се обърна и хукна по външната стълба от верандата на втория етаж без да направи опит да я целуне за лека нощ или да и даде възможност да го покани да влезе.

Тя се приближи до горната площадка и го загледа как слиза. Беше стигнал до средата, когато силният вятър обърна чадъра му. Той продължи по-нататък като се бореше с него и на два пъти едва не загуби равновесие. Долу на тротоара успя да оправи чадъра, но вятърът веднага го обърна отново. Той ядосано го захвърли в близките храсти и погледна нагоре към Лора. Вече беше прогизнал до кости и на бледата светлина на уличната лампа тя видя, че костюмът му виси безформен. Беше огромен, силен за два бика, но му надвиваха дребни неща — локвите, вятърът и в това имаше нещо смешно. Лора знаеше, че не бива да се смее, не се осмеляваше да го направи, но все пак избухна в смях.

— Страшно сте красива, Лора Шейн! — извика той от тротоара. — Господи, толкова сте красива!

След това забързано потъна в нощта. С чувството за неудобство, че се е разсмяла неудържимо, Лора се върна в апартамента и си облече пижамата. Беше едва девет без двайсет.

Той беше или безнадежден случай, или най-милият човек, когото бе срещала след смъртта на баща си. В девет и половина телефонът иззвъня.

Даниел я попита:

— Дали някога ще излезете пак с мене?

— Мислех, че повече няма да се обадите.

— Ще излезем ли?

— Разбира се.

— Вечеря и кино? — попита той.

— Звучи добре.

— Няма да ходим в оня ужасен френски ресторант. Съжалявам за него, наистина.

— Няма значение къде ще отидем — отвърна тя, — но обещайте, че след като сме седнали в ресторанта, ще останем където сме.

— Много съм непохватен за някои неща. И както казах… Никога не съм успявал да се справя пред красиви жени.

— Майка ви.

— Точно така. Отблъсна ме. Отблъсна баща ми. Никога не съм получавал топлина от тази жена. Изостави ни, когато бях на единадесет години.