Светкавица

— Ха! Момиченце, двама любовници за двайсет и две години не могат да те причислят към развратниците даже според определението на папата. Отпусни се малко. Отдъхни. Престани да воюваш. Пробвай с този, виж как ще потръгне. Може да се окаже принцът от приказките.

— Всъщност… може да опитам. Сигурно си права.

— Но, Шейн?

— Да?

— Ей-така, просто за късмет, отсега нататък си носи пистолет „Магнум 357“.

— Много смешно.

— Работата ми е да съм смешна.

* * *

През следващите три дни Лора получи още два жабока и към двадесет и втори, събота сутринта се чувстваше едновременно объркана, ядосана и уплашена. Разбира се, никой обожател не би проточил играта толкова дълго. Всеки нов жабок и се струваше по-скоро подигравка, отколкото израз на почитания. В настойчивостта на човека, който ги изпращаше, се усещаше нещо натрапчиво.

Почти цялата петъчна вечер прекара седнала в мрака до прозореца в просторната дневна. През дръпнатите пердета виждаше покритата веранда на блока и улицата пред входа. Ако се беше наканил да дойде през нощта, тя възнамеряваше да го залови на място. Към три и половина след полунощ още не се беше появил и тя задряма. Когато сутринта се събуди, пред вратата нямаше никакъв пакет.

Взе душ, закуси набързо, слезе по външната стълба и зави зад сградата, където държеше колата в определената и клетка с навес. Смяташе да почете в библиотеката. Денят изглеждаше подходящ за работа на закрито. Зимното небе беше сиво и навъсено, въздухът беше натежал като пред буря и я изпълваше с предчувствия. Те се засилиха, когато намери още една кутия върху таблото на заключения „Шевролет“. Прииска и се да закрещи от яд.

Вместо това седна зад волана и отвори пакета. Предишните фигурки бяха евтини — не повече от десет-петнайсет долара всяка, някои може би най-много три долара, но новата беше изящна миниатюрна статуетка, която положително струваше поне петдесет долара. Тя обаче не се заинтересува толкова от жабока, колкото от кутията. Не беше обикновена като предишните, а носеше печата на магазина за колекционерски подаръци „Колектибълз“ на скъпа търговска улица в Саут Коуст Плаза.

Лора потегли с колата право натам, пристигна петнайсет минути преди отварянето на магазина, поседя на пейка в алеята и беше първа на прага, когато отключваха. Собственик и управител на магазина беше дребничка, сивокоса жена на име Юджиния Фарвър.

— Да, ние се занимаваме и с това — каза тя, след като изслуша краткото обяснение на Лора и разгледа порцелановия жабок. — Всъщност аз лично го продадох вчера на младия мъж.

— Знаете ли името му?

— Съжалявам, не.

— Как изглеждаше?

— Запомних го добре поради ръста. Много висок. Около метър и деветдесет според мене. С много широки рамене. Беше доста добре облечен. Сив костюм на тънки райета, вратовръзка на сини и червени ивици. Всъщност аз се възхитих от костюма и той ми каза, че не е лесно да си намира подходящ номер.

— В брой ли плати?

— М-мм… не, май използва кредитна карта.

— Дали все още пазите касовата бележка?

— О, да, обикновено ги обработваме и прехвърляме в счетоводството с ден-два закъснение.

Госпожа Фарвър поведе Лора покрай стъклени витрини, пълни с порцелан, кристал от Лалик и Уотърфорд, уеджудски чинии, статуетки от Хумел и други скъпи предмети към тясното служебно помещение в задната част на магазина. После изведнъж се замисли дали да разкрие самоличността на клиента.

— Ако намеренията му са безобидни, ако е просто ваш обожател — трябва да кажа, че изглеждаше почтен и приятен — тогава ще разваля всички негови планове. Той ще иска сам да се разкрие пред вас.

Лора положи големи усилия да очарова собственичката и да спечели симпатиите и. Не помнеше друг път да е говорила така красноречиво и с толкова чувство — обикновено не изразяваше гласно чувствата си толкова добре, колкото ги описваше на хартия. На помощ и дойдоха истински сълзи, които я изненадаха даже повече от самата Юджиния Фарвър.

От касовата бележка за кредитна карта „Мастъркард“ узна името, Даниел Пакард и телефонния му номер. От магазина за подаръци отиде право до един уличен телефон наблизо и погледна в указателя. Имаше двама души на име Даниел Пакард, но телефонният номер съвпадаше с адреса на Нюпорт Авеню в Тъстин.

Когато се върна на паркинга, ръмеше студен дъжд. Тя вдигна яката на палтото, но не носеше нито шапка, нито чадър. Цялата се намокри и измръзна, докато влезе в колата. По целия път от Коста Меза до Норт Тъстин трепереше.