Преди две седмици университетското литературно списание бе публикувало нейния разказ „Земноводен епос“ за едно момиченце, чийто баща съчинява забавни истории за измисления жабок сър Томи Английски. Единствено тя знаеше, че разказът е колкото измислица, толкова и истина, макар някой по интуиция да бе доловил поне част от истинското значение на разказа за нея, защото ухиленият жабок с цилиндъра бе опакован извънредно грижливо. Внимателно бе обвит в парче мек памучен плат и вързан с червена панделка, после бе загънат в тънка хартия и поставен върху памук в чисто бяла кутийка. Тя на свой ред беше увита в парчета вестник и пъхната в по-голяма кутия. Никой не би си направил такъв труд за пет доларова фигурка, освен ако опаковката не целеше да покаже дълбокото емоционално съпричастие на подателя към „Земноводен епос“.
Не можеше да си позволи да плаща сама наема за апартамента в Ървин вън от университетския корпус, затова живееше с две момичета от трети курс — Мег Фалкоун и Джули Ишимина. Отначало помисли, че някоя от тях е пратила жабока, но това не изглеждаше много вероятно, защото Лора не беше близка с тях. Двете се занимаваха с учението и собствените си интереси, пък и живееха заедно едва от септември. Те заявиха, че не знаят нищо за жабока и думите им прозвучаха искрено.
Зачуди се дали подателят не е доктор Матлин, факултетният съветник на литературното списание в университета. Още от втори курс, когато слушаше лекциите на Матлин по литературна композиция, той я насърчаваше да развива таланта си и да усъвършенства майсторството. Особено много харесваше „Земноводен епос“ и можеше да е пратил жабока, за да и каже „браво“. Но защо без обратен адрес, без картичка? Защо такава тайнственост? Не, Хари Матлин не би постъпил така.
Имаше няколко приятели в университета, но с никого не беше истински близка, защото нямаше време да създава и поддържа тесни връзки. Учението, работата и писането запълваха всички часове, които не бяха посветени на спане или ядене. Не се сещаше за никого, който би си направил труда да купи жабока, да го опакова и да го прати по пощата анонимно.
Загадка.
На следващия ден първото занятие започваше в осем часа, а последното — в два. В четири без петнайсет се върна до стария, деветгодишен „Шевролет“ на университетския паркинг, отключи, седна зад волана и се сепна: видя още един жабок върху таблото.
Беше пет сантиметра висок и десетина сантиметра дълъг. Той също беше керамичен, изумрудено зелен, полегнал на една страна с глава, облегната на ръката. Усмихваше се мечтателно.
Тя беше сигурна, че е оставила колата заключена, а и като се връщаше от занятия, я отключи. Загадъчният човек с жабоците очевидно доста се беше помъчил да отвори „Шевролета“ без ключ — с шперц или кука, промушена през стъклото до дръжката само за да остави жабока по толкова драматичен начин.
По-късно постави полегналия жабок на нощното шкафче, където вече стоеше първият с цилиндъра и бастуна. Прекара вечерта излегната в четене. От време на време вниманието и се отклоняваше от страницата към керамичните фигурки.
На следващата сутрин при излизане от апартамента намери пред вратата кутийка. Вътре намери друг грижливо опакован жабок. Той беше калаен, седнал на един пън с банджо в ръка. Загадката се задълбочаваше.
През лятото работеше редовно като сервитьорка в „Хамбъргър Хамлет“ в Коста Меза, но по време на учебната година беше толкова натоварена, че можеше да работи само три пъти седмично. „Хамбъргър Хамлет“ беше приличен ресторант за хамбургери, който предлагаше добра храна на разумни цени в умерено луксозна обстановка — таван с напречни греди, дървени ламперии отвсякъде, огромни удобни кресла, така че клиентите обикновено оставаха по-доволни, отколкото в другите заведения, където бе работила досега.
Но даже и атмосферата да беше неприятна, а клиентите груби, пак нямаше да напусне, защото се нуждаеше от пари. Преди четири години, на осемнайсетия си рожден ден, научи, че баща и е оставил наследство — средствата от ликвидацията след смъртта му, които щатските власти не бяха имали право да използват за издръжката и в Макилрой и Касуел. Но сега парите бяха нейни и тя ги използваше за ежедневни нужди и за учението. Баща и не беше богат: наследството възлизаше едва на дванадесет хиляди долара дори след шестте години олихвяване и нямаше да стигнат за наем, храна, дрехи и учебната такса за четирите години в университета; затова покриваше разликата са работа като сервитьорка.
На шестнадесети януари вечерта, когато смяната и беше наполовина изтекла, управителят на ресторанта придружи по-възрастна двойка, около шестдесетте до едно от сепаретата в района на Лора. Те разгледаха менюто и поръчаха бира.
След няколко минути, когато се връщаше от бара с бирите и две изстудени халби на подноса, забеляза на масата им керамичен жабок. Едва не изпусна подноса от изненада. Погледна мъжа, после жената. Те се усмихваха, но не казваха нищо, затова тя попита:
— Значи вие сте ми пращали жабоците? Но аз дори не ви познавам, нали така?