Светкавица

Започна да се здрачава. Мартенското небе се обагри в мътночервени и пурпурни отблясъци и ръбовете на разпокъсаните облаци сякаш пламтяха, когато Лора зърна дома Макилрой. С облекчение забеляза, че по фасадата на старата къща няма следи от пожар.

Макар и потънала в пот, разтреперана от умора и с пулсираща болка в главата, тя не забави крачка при вида на оцелялата сграда, а продължи бързо до края. Отмина шест деца по коридорите на партера и още три по стълбите. Две от тях я повикаха по име, но тя не спря да ги пита за стихията. Трябваше да види с очите си.

На последната площадка на стълбището усети дъха на пожара: острата катранена миризма на изгоряло и наслоен задушлив дим. Когато мина през вратата на стълбището, забеляза, че в коридора на третия етаж прозорците са отворени в двата края, а по средата са поставени електрически вентилатори, за да издухват застоялия въздух в двете посоки.

Стаята на близначките Акерсън имаше нова, небоядисана врата, но стената беше обгоряла и изцапана със сажди. Някой беше начертал на ръка знак за опасност. Както всички останали врати в Макилрой, тази не се заключваше, затова тя пренебрегна предупреждението, блъсна вратата, пристъпи през прага и видя точно онова, от което се страхуваше: разруха.

Лампите от коридора отзад и пурпурните отблясъци на здрача в прозорците не осветяваха достатъчно стаята, но се виждаше, че остатъците от мебелите са изнесени. Помещението беше празно, като се изключи вонящия призрак на пожара. Подът бе почернял от сажди и овъглен, въпреки че изглеждаше запазен. Пушекът бе повредил стените. Вратичките на шкафовете бяха изгорели почти изцяло — само няколко отломъка висяха на пантите, които също се бяха стопили частично. Стъклата на прозорците бяха отнесени от стихията или счупени при бягството от пламъците — зейналите дупки бяха временно закрити със заковани от стената парчета мушама. За късмет на останалите деца в Макелрой пожарът се беше разпрострял нагоре, а не навън и беше прогорил тавана. Тя вдигна очи натам и видя неясните очертания на почернелите масивни греди. Явно огънят е бил потушен преди да погълне покрива, защото небето не се виждаше. Лора дишаше шумно, тежко не само поради изтощителното тичане от Касуел, но и защото паника стягаше гърдите и болезнено пресичаше дъха. Всяко вдишване на горчивия въздух имаше вкус на въглен, от който и се гадеше.

Още в мига, когато чу за пожара в Макилрой в стаята си в Касуел, тя се сети каква е причината за пожара, въпреки че не поиска да я сподели. Веднъж бяха хванали у Хами Хинсън газ за запалки и кибрит, с които смяташе да се самозапали. Като разбра за намеренията и, Лора не се усъмни, че Тами сериозно се кани да се самоубие по този начин, защото той беше най-уместен в нейния случай — отпушване на вътрешния огън, който я изгаряше от години.

Господи, Боже мой, дано да е била сама в стаята, когато го е направила, моля те, господи.

Отвратена от миризмата и вкуса на разрухата, Лора излезе от опожарената стая и се озова в коридора на третия етаж.

— Лора?

Тя вдигна поглед и видя Ребека Богнър. Дъхът на Лора секна, с мъчителни вдишвания и издишвания тя едва проговори:

— Рут… Телма?

Мрачният израз на Ребека изключваше възможността близначките да са останали невредими, но Лора повтаряше милите им имена на пресекулки, с тъжна, умолителна нотка.

— Там долу — каза Ребека и посочи северния край на коридора. — Предпоследната стая отляво.

С внезапен прилив на надежда Лора се затича към посочената стая. Три от леглата бяха празни, а в четвъртото, на светлината на нощната лампа лежеше на една страна момиче с лице към стената.

— Рут? Телма?

Момичето бавно се изправи — една от близначките Акерсън, невредима. Беше облечена в жалка, силно измачкана сива рокля. Косата и беше разбъркана, лицето подпухнало, очите пълни със сълзи. Пристъпи към Лора и спря, сякаш ходенето представляваше прекалено голямо усилие. Лора се втурна към нея и я прегърна.

Заровила плътно лице в Лориното рамо, тя най-накрая проговори с измъчен глас:

— О, защо не бях аз, Шейн. Ако трябваше да си отиде една от нас, защо това не се случи на мене?

Преди момичето да проговори, Лора смяташе, че пред нея е Рут. Лора отказваше да приеме този ужас и запита:

— Къде е Рути?

— Няма я. Рути вече я няма. Мислех, че знаеш — моята Рути е мъртва.

Лора усети как нещо вътре в нея се скъса. Мъката и беше толкова силна, че сълзите не можеха да потекат. Стоеше занемяла, вцепенена.

Останаха прегърнати цяла вечност. Здрачът отстъпваше пред мрака. Приближиха до леглото и седнаха на ръба. На вратата се показаха няколко деца. Очевидно живееха в същата стая заедно с Телма, но Лора ги отпрати с махване на ръката. Загледана в пода, Телма заразказва:

— Събудих се от писъка, такъв ужасен писък… и цялата тази светлина — така блестеше, че ме заслепи. Тогава разбрах, че има пожар в стаята. Тами се беше запалила. Гореше като факла. Мяташе се в леглото, гърчеше се, пищеше… Лора я прегърна и зачака: — …Пламъкът се прехвърли от Тами, плъзна се по стената, леглото пламна, огънят пропълзя по пода, гореше килимът…