Светкавица

Една седмица по-късно Лора се върна в Макилрой, а осем дена преди Коледа госпожа Боумейн настани Тами Хинсън пак на четвъртото легло в стаята на Акерсън. По време на извънредния поверителен разговор с Лора, Рут и Телма, служителката от социални грижи обясни причината за преместването:

— Зная вашите възражения, че Тами не се чувства добре с вас, но изглежда все пак, че е по-добре, отколкото другаде. Местихме я в няколко стаи, но децата явно не я търпят. Не зная каква е причината да бъде отхвърлена, но обикновено останалите деца в стаята накрая я обръщат на боксова круша.

Върнаха се в стаята преди да се появи Тами и Телма седна в йогистка поза на пода, с кръстосани крака и пети върху бедрата. Заинтересува се от йога, когато „Бийтълз“ се насочиха към източната медитация и заяви, че когато някой ден срещне Пол Маккартни (неизбежна съдба според нея) „би било хубаво да имаме обща тема, по която мога да говоря авторитетно като например тази глупост, йогата“. Сега, вместо да медитира, тя каза:

— Какво щеше да направи онази крава, ако бях изтърсила: „Госпожа Боумейн, децата не обичат Тами, защото се оставяше Глиста да се гаври с нея и му помагаше да прелъсти други уязвими момичета, ето защо за тях тя е врагът“. Как ли би отвърнала тъпоумната госпожа Боумейн при тези думи?

— Щеше да те нарече лъжкиня — отговори Лора като се просна на изтърбушеното легло.

— Не се съмнявам. После щеше да ме изяде на обяд. Забелязвате ли размерите на тази жена? Тя дебелее със седмици. Такъв огромен, опасен, всеяден хищник е готов да изяде първото попаднало му дете с кокалите и всичко останало като че ли е парче сладкиш. Загледана през прозореца към игрището зад къщата, Рут каза:

— Не е честно другите деца да се държат така с Тами.

— В живота няма справедливост.

— Но не бива и да има човекоядство — обади се Телма. — Хайде, Шейн, недей да се правиш на философ, ако си решила да дърдориш баналности. Знаеш, че ненавиждаме баналностите почти толкова, колкото да пуснем радиото и да слушаме Боби Джентри да пее „Ода за Били Джо“.

Когато след един час Тами се пренесе при тях, Лора изпитваше известно напрежение. В крайна сметка беше убила Шийнър, а Тами беше зависима от него. Очакваше Тами да е ожесточена и зла, но в действителност момичето се здрависа с искрена, срамежлива и потресаващо тъжна усмивка.

Два дена, прекарани заедно с Тами, бяха достатъчни да проличи, че приема загубата на нездравото влечение на Глиста със смесица от извратено съжаление и облекчение. Огненият темперамент, проявен при разкъсването на Лорините книги, беше угаснал. Беше се превърнала отново в онова жалко, слабичко, безцветно момиченце, с което Лора се запозна първия ден в Макилрой — по-скоро привидение, отколкото реален човек, на ръба да се разтвори в стелеща се мъгла и да изчезне изцяло при първото подухване.

* * *

След смъртта на Глиста и Нина Докуайлър Лора започна да ходи на половинчасови сеанси при психотерапевта доктор Буун по време на посещенията му в Макилрой всеки четвъртък и събота. Буун отказваше да проумее как Лора приема шока от нападението на Уили Шийнър и трагичната смърт на Нина без психически увреждания. Изненадваше се от ясните разсъждения за чувствата и и речника на възрастен човек, с който описваше отношението си към събитията в Нюпорт Бийч. Отраснала без майка, загубила баща си, понесла толкова кризи и ужаси и преди всичко крепена от чудотворната бащина любов, тя беше устойчива като сюнгер, попиваше всичко, което и поднасяше животът. Но въпреки че говореше за Шийнър безстрастно и за Нина с любов и тъга, психиатърът смяташе, че примирението е само привидно, неистинско.

— Значи сънуваш Уили Шийнър? — питаше я той, седнал до нея на дивана в малкия кабинет, определен за него в Макилрой.

— Само два пъти. Кошмари, разбира се. Но всички деца сънуват кошмари.

— Сънуваш и Нина, нали? Пак ли кошмари?

— О, не! Това са прекрасни сънища.

Той изглеждаше учуден:

— Тъжно ли ти е, когато мислиш за Нина?

— Да, но също така… Спомням си колко беше весело да пазаруваме заедно, да пробваме рокли и пуловери. Помня усмивката и смеха и.

— А вината? Чувстваш ли се виновна за онова, което се случи на Нина?

— Не. Може би Нина нямаше да умре, ако не бях отишла в дома им и не бях привлякла Шийнър след себе си, но не мога да се чувствам виновна. Постарах се да бъда добра приемна дъщеря и те бяха щастливи с мене. Случи се така, че животът ни замери с голяма торта с крем и вината не е моя — човек никога не забелязва откъде идва тортата. Не се получава смешно, ако виждаш предварително тортата, която се лепва на лицето.

— Торта с крем? — запита той озадачен. — Животът ти се струва фарс? Като „Трите смешника“?

— Отчасти.

— Значи животът е само шега?

— Не, той е сериозен и същевременно е шега.

— Но как е възможно?

— Ако не знаете — отговори тя, — вероятно аз трябва да задавам въпросите тук.