Светкавица

— Ами, вие сте добри, прекалено добри и много по-уязвими, отколкото си мислите. Всяко дете може да разбере колко сте уязвими в действителност и повечето биха ви използвали. Безмилостно. Но с мене можете да сте спокойни. Никога няма да ви използвам или да ви накарам да съжалявате, че сте ме взели.

Те я гледаха изумени.

Накрая Карл се обърна към Нина:

— Изиграха ни. Тя не е на дванадесет години. Пратили са ни джудже.

Вечерта в леглото, преди да заспи, Лора си повтори заклинанието за самосъхранение: „Не се привързвай към тях прекалено много, не се привързвай прекалено…“. Но вече се беше привързала извънредно много.

* * *

Докуайлърови я изпратиха в частно училище, където учителите бяха по-взискателни, отколкото в познатите и държавни училища, но тя прие предизвикателството и се справяше добре. Постепенно си намираше нови приятелки. Телма и Рут и липсваха, но се утешаваше донякъде с мисълта колко ще се радват, че е намерила щастието.

Започна дори да си мисли, че би могла да повярва в бъдещето и да се осмели да бъде щастлива. В края на краищата си имаше специален пазител, нали? Вероятно даже ангел-пазител. Всяко момиче, благословено с ангел-пазител, беше, разбира се, предопределено за любов, щастие и сигурност.

Но щеше ли един ангел-пазител да застреля някого в главата? Щеше ли да превърне друг в кървава маса от бой? Нямаше значение. Тя имаше красив пазител, все едно дали беше ангел или не, имаше приемни родители, които я обичаха и не можеше да се откаже от щастието, когато то се изливаше така щедро върху нея.

На пети декември, вторник, Нина отиде на редовния месечен кардиологичен преглед и затова у дома нямаше никой, когато Лора се върна следобед от училище. Отключи си, влезе и остави учебниците на масичката в стил Луи Четиринадесети в антрето близо до стълбите.

Огромната дневна бе боядисана в различни отсенки кремаво, прасковено и бледозелено, които и придаваха уют, въпреки размерите. Лора поспря пред прозорците да се наслади на гледката и се замисли колко по-добре би било, ако Рут и Телма можеха да и се радват заедно с нея и изведнъж и се стори, че най-естественото нещо на този свят е да бъдат тук.

Защо не? Карл и Нина обичаха децата. Любовта им беше достатъчна за цяла къща деца, за хиляди деца. — Шейн — заяви тя гласно, — ти си гениална. Отиде в кухнята и приготви закуска да я отнесе в стаята си. Наля си чаша мляко, стопли във фурната шоколадова кифла и си взе ябълка от хладилника, замислена как да постави въпроса за близначките пред Докуайлърови. Планът беше толкова естествен, че още преди да вземе закуската и да бутне с рамо летящата врата, която отделяше кухнята от трапезарията, вече беше убедена, че няма никакъв начин да се провали.

В трапезарията я причакваше Глистът, грабна я и я блъсна в стената така силно, че и пресече дъха. Ябълката и кифлата отхвръкнаха от чинията. Лора изпусна чинията, а от другата ръка той изби чашата с мляко, която с трясък стана на парчета върху масата в трапезарията. Той я дръпна напред и пак я блъсна в стената. По гърба и се стрелна остра болка, зрението и се замъгли, но тя знаеше, че не бива да припада и затова се мъчеше упорито да запази съзнание, макар и разкъсвана от болка, задъхана и замаяна. Къде беше нейният пазител? Къде?

Шийнър си пъхаше лицето в нейното и ужасът сякаш изостряше сетивата и защото отчетливо изпъкваше всяка подробност в изкривената от ярост физиономия: червените все още следи от шевовете по разкъсаното ухо, черните точки по гънките около носа, белезите от пъпки по мазната кожа. Необикновено зелените очи чак не приличаха на човешки — отчуждени и жестоки като на котка.

Нейният пазител щеше да я изтръгне от ръцете на Глиста всеки момент, щеше да го дръпне и да го убие. Ей-сега.

— Хванах те — изрече той с рязък, вманиачен глас. — Сега си моя, сладурче, и ще ми кажеш кой беше оня кучи син, дето ме преби, да му пръсна главата.

Беше я сграбчил за ръцете и пръстите му се впиваха в плътта и. Повдигна я във въздуха до нивото на очите си и я притисна към стената. Краката и увиснаха.

— Кой е оня тип?

Беше силен за ръста си. Дръпна я от стената и отново я блъсна на височината на очите си.

— Кажи, милинка, или този път ще откъсна твоето ухо. Всеки момент. Ей-сега.

Болката пулсираше в гърба, но тя успя да поеме дъх, въпреки че това беше неговият дъх — кисел и отвратителен.

— Отговаряй, сладурче.

Можеше да умре, докато чака намесата на нейния ангел-пазител.

Ритна го в слабините. Попадението беше съвсем точно. Той стоеше разкрачен и дотолкова не беше свикнал момичетата да се съпротивляват, че изобщо не очакваше удара. Очите му се разшириха — всъщност за миг заприличаха на човешки — и издаде нисък, задавен звук. Ръцете му се отпуснаха. Лора се строполи на пода, а Шийнър политна назад, загуби равновесие и падна край масата в трапезарията, превит на една страна върху китайския килим.