Светкавица

Почти скована от болката, шока и ужаса, Лора не успя да се изправи. Краката и се подгъваха. Оставаше и да пълзи. Можеше да пълзи. По-далече от него. Трескаво. Към портала на трапезарията. С надеждата, че ще може да се изправи, докато стигне до дневната. Той я сграбчи за левия глезен. Лора се помъчи да се освободи с ритник. Не сполучи. Краката не я слушаха. Шийнър стискаше. Студени пръсти. Мъртвешки студени. Глистът издаде тънък, пронизителен звук. Странно. Тя сложи ръка върху петното от мляко на килима. Видя счупената чаша. Горната част беше отхвръкнала. Тежкото дъно се беше запазило, с остри назъбени краища отгоре. По него личаха капчици мляко. Все още задъхан, полупарализиран от болката, Глистът се докопа до другия глезен. Започна с извиване да се придърпва към нея. Продължаваше да пищи. Като птица. Щеше да се хвърли отгоре и. Да я прикове. Тя грабна счупената чаша. Поряза си палеца. Не усети нищо. Той пусна глезените и за да се улови за бедрата. Тя се мяташе и гърчеше по гръб. Сякаш тя беше глист. Обърна чашата с назъбения край срещу него. Нямаше намерение да го намушква, само да го отблъсне. Но той се отпускаше тежко върху нея и трите зъбци на счупения ръб се забиха в гърлото му. Той се опита да ги измъкне. Завъртя чашата. Краищата се прекършиха и останаха в плътта. Той я притискаше към пода с цялата тежест на тялото си. Давеше се и хъркаше. От носа му потече кръв. Тя се извъртя. Той заби нокти в нея. Коляното му се впи в бедрото. Устата му доближи гърлото и. Ухапа я. Само одраска кожата. Щеше да я нарани по-надълбоко със следващото ухапване, ако тя го допуснеше. Тя се замята. В разкъсаното гърло свистеше въздух. Тя се откопчи. Той посегна към нея. Тя зарита. Краката вече и се подчиняваха по-добре. Ритникът улучи здраво. Тя запълзя към дневната. Вкопчи се в портала. Изправи се. Погледна назад. Глистът също се беше изправил и стискаше готов за удар стол от трапезарията. Замахна. Тя се сниши. Столът с трясък се блъсна в рамката на портала. Тя залитна към дневната. Целта беше антрето, вратата, бягството. Той хвърли стола. Удари я в рамото. Тя падна. Търкули се. Погледна нагоре. Той се извиси над нея, хванал лявата и ръка. Силите я напускаха. Пред очите и се стелеше мрак. Той сграбчи и другата и ръка. С нея беше свършено. Или щеше да бъде свършено, ако стъклата, останали в гърлото, не бяха прерязала още една артерия. Изведнъж от носа му бликна кръв. Той се строполи върху нея с огромна и страшна тежест, мъртъв.

Лора не можеше да помръдне, едва дишаше и с мъка се удържаше в съзнание. През непривичния звук на собствените сподавени хълцания чу да се отваря врата. Стъпки.

— Лора? Върнах се.

Беше гласът на Нина, отначало безгрижен и весел, после изпълнен с ужас:

— Лора? О, господи, Лора?

Лора се помъчи да махне мъртвото тяло от себе си, но можа само наполовина да се измъкне изпод трупа, колкото да види Нина, изправена на прага на антрето. За миг Нина остана вцепенена от шока, втренчена в кремавия, прасковения и зеления цвят с оттенък на морска пяна в дневната — изпълнения с вкус интериор, който сега беше обилно изпъстрен с алени петна. После виолетовите очи се плъзнаха към Лора и тя се отърси от вцепенението:

— Лора, божичко, Лора!

Направи три крачки напред, рязко спря, наведе се и се присви като че ли я бяха ударили в стомаха. Започна да издава особени звуци: „ъх, ъх, ъх“. Опита се да се изправи. Лицето и беше изкривено. Не можа да се задържи и най-накрая безмълвно се свлече на пода. Не можеше така. Не беше честно, по дяволите.

Нов прилив на сила, породен от паниката и любовта към Нина, изпълни Лора. Тя се измъкна изпод Шийнър и бързо допълзя до приемната си майка. Нина беше неподвижна. Красивите и очи бяха отворени, невиждащи.

Лора сложи окървавената си ръка върху шията на Нина, за да провери пулса. Стори и се, че го напипва. Слаб, неравномерен, но все пак пулс.

Издърпа възглавница от един стол и я пъхна под главата на Нина. После изтича в кухнята, където на стенния телефон бяха написани номерата на полицията и пожарната. На пресекулки разказа на пожарната за сърдечния пристъп на Нина и даде адреса.

След като затвори телефона, се почувства уверена, че всичко ще се оправи, защото бе загубила един родител, баща си, от сърдечен пристъп и би било направо абсурдно да загуби Нина по същия начин. Да, в живота има абсурдни моменти, но животът сам по себе си не е абсурден. Животът е необикновен, труден, удивителен, скъпоценен, неуловим, загадъчен, но не по начало абсурден. Затова Нина щеше да живее — да умре беше безсмислица.

Все още уплашена и притеснена, но вече по-уверена, Лора забърза обратно към дневната, коленичи до приемната си майка и я прегърна. В Нюпорт Бийч бързата медицинска помощ беше първокласна. Линейката пристигна само три-четири минути след Лориното обаждане. Екипът действаше бързо и разполагаше с необходимата апаратура, но след няколко минути обяви, че Нина е мъртва. Несъмнено беше починала още в момента на падането.

10.