Светкавица

Смяташе, че е много вероятно да го завари у дома. Ако беше студент, в събота нямаше занятия. Нямаше и да е на работа, ако беше някъде на служба с обичайното работно време от девет до пет. А времето не позволяваше типичните в края на седмицата развлечения на южните калифорнийци, които толкова обичат чистия въздух. Адресът му се намираше в комплекс от осем двуетажни сгради в испански стил сред градина. За няколко минути бързешком обиколи къщите по виещите се около тях пътеки под мокрите палми и еритринии, за да открие апартамента му. Косата и прогизна, докато го намери — на първия етаж, в най-отдалечената сграда. Тръпките се засилиха. Това неприятно усещане притъпяваше страха и изостряше гнева — тя без колебание натисна звънеца.

Очевидно той не беше погледнал през шпионката преди да отвори вратата и не я беше видял, защото остана изумен. Беше може би около пет години по-възрастен от нея и наистина беше едър мъж — най-малко метър и деветдесет, към сто килограма, целият мускули. Носеше джинси и светлосиня тениска, изцапана с грес и още нещо мазно. Добре оформените ръце бяха огромни. Лицето му тъмнееше от наболата брада и още петна от грес, а ръцете бяха черни.

Застанала на благоразумно голямо разстояние от него, Лора просто запита:

— Защо?

— Защото… — той пристъпи от крак на крак като че ли пространството около прага му беше тясно. — Защото…

— Чакам.

Той прокара изцапаната си ръка през късо подстриганата коса, без да се замисля за мръсотията. Погледът му се отмести встрани. Стоеше втренчен в дъжда, който плющеше в двора, докато говореше:

— Как… как разбрахте, че съм аз?

— Това не е важно. Важното е, че не ви познавам, че не съм ви виждала, а вие ми пращате цяла менажерия, идвате посреднощ да оставяте жабоците на прага, разбивате колата, за да ги сложите на таблото и това продължава седмици наред. Не смятате ли, че вече е време да разбера какво значи всичко това? Без да я погледне, той се изчерви и отвърна:

— Да, разбира се, но не бях… не бях готов… мислех, че е рано.

— Трябваше да стане още миналата седмица.

— Хм-м…

— И така, казвай. Защо?

Загледан в омазнените си ръце, той се запъна:

— Ами, вижте…

— Да?

— Аз ви обичам.

Тя го погледна изумено. Най-накрая той вдигна очи към нея.

Лора възкликна:

— Вие ме обичате? Но вие даже не ме познавате. Как може да обичаш някого, когото не познаваш?

Той пак се загледа встрани, разроши косата си с изцапаната ръка и сви рамене:

— Не зная, но е така… аз… ъ-ъ… аз имам чувството, разбирате ли, че трябва да прекарам целия си живот отсега нататък с вас.

Студените дъждовни капки се стичаха от мократа и коса по врата и надолу по гърба, денят за четене в библиотеката беше провален (можеше ли да се съсредоточи върху работата след тази луда сцена?) Беше безкрайно разочарована, че тайният и обожател се оказа такъв мръсен, потен, запъващ се, непохватен тип и не можа да издържи повече:

— Слушайте, господин Пакард, не искам да ми пращате повече жабоци.

— Но аз искам да ги пращам.

— Аз пък не искам да ги получавам. Утре ще ги пратя всичките обратно. Не, още днес. Ще ги занеса в пощата още днес.

Той срещна погледа и, примигва изненадано и промълви:

— Мислех, че харесвате жабоци.

С нарастващ гняв Лора отговори:

— Наистина ги харесвам. Обичам ги. Мисля, че жабоците са най-милите създания. Даже сега ми се иска да съм жабок, но не желая вашите жабоци. Ясно?

— Хм-м.

— Не ме ядосвайте, Пакард. Може някои жени да се поддават на странната ви смесица от недодялана романтика и потен мъжки чар, но аз не съм от тях и мога да се защитя, не си мислете, че не мога. Аз съм по-издръжлива, отколкото изглеждам и съм се справяла и с по-тежки случаи от вас.

Тя се обърна, излезе изпод верандата на дъжда, влезе в колата и пое обратно към Ървин. През целия път до дома трепереше не само от влагата и студа, но и от пристъпите на гняв. Какво нахалство!

В апартамента се съблече, нахлузи ватиран пеньоар и си приготви кана кафе да предотврати настинката.

Тъкмо бе отпила първата глътка, когато телефонът иззвъня. Тя се обади от кухнята. Беше Пакард.