Светкавица

— Моля ви, не затваряйте, права сте, аз съм глупак за такива неща, идиот, дайте ми само една минутка да ви обясня, оправях машината за миене на съдове, когато дойдохте, затова беше цялата мръсотия, затова бях толкова потен и изцапан, трябваше сам да я измъкна изпод шкафа, хазяинът щеше да я поправи, но по официалния ред щеше да мине цяла седмица, пък на мене ми иде отръки, мога да оправя всичко, валеше дъжд, нямаше какво друго да правя, защо да не погледна машината, изобщо не ми минаваше през ума, че може да дойдете. Казвам се Даниел Пакард, но вие вече ми знаете името, на двайсет и осем години съм, служих в армията до седемдесет и трета, завърших Калифорнийския университет в Ървин само преди три години, специалност бизнес, сега работя като борсов посредник, но посещавам вечерни курсове в университета и така попаднах на вашия разказ за жабока в университетското списание, беше страхотен, много ми хареса, чудесен разказ, наистина, затова отидох в библиотеката и прерових старите броеве да намеря всичко, което сте писала и го прочетох, повечето неща са добри, страшно добри, не всички, но повечето. Така неусетно се влюбих във вас, в човека, когото познавах от написаното, защото то е толкова хубаво и истинско. Една вечер седях в библиотеката и четях един ваш разказ, не позволяват старите броеве да се изнасят от библиотеката, подвързани са, трябва да се четат там, библиотекарката мина зад мене, надвеси се и попита дали ми харесва разказа и аз и отговорих, че ми харесва, а тя каза: „Е, авторката сега е тук, ако искате да и го кажете“ и вие седяхте само на три маси от мене зад купчина книги, четяхте, мръщехте се, водехте си бележки и бяхте прекрасна. Вижте, знаех си, че имате вътрешна красота, защото разказите ви са красиви, но не ми беше хрумвало, че сте красива и външно и нямаше как да се доближа, защото винаги съм бил с вързан език и непохватен пред красиви жени, може би, защото майка ми беше красива, но студена и недостъпна, затова сега ми се струва, че всички красавици ще ме отхвърлят като майка ми, ето ви половин психо-анализ, но със сигурност щеше да ми е много по-лесно, ако бяхте грозна или поне обикновена. Заради вашия разказ реших да използвам жабоците, цялата история за тайния обожател с подаръците, за да ви умилостивя и смятах да се разкрия след третия или четвъртия жабок, честна дума, но все отлагах, сигурно, защото не исках да ме отблъснете и знаех, че това е лудост, жабок след жабок, но просто не можех да се изправя лице в лице с вас, това е. Не съм искал да ви сторя нищо лошо, изобщо не съм искал да ви притеснявам, можете ли да ми простите, моля ви, надявам се да ми простите. Той млъкна изтощен.

— Е? — отвърна Лора.

— Значи ще излезете с мене? — попита той.

Изненадан от собствения си отговор, тя каза:

— Да.

— Вечеря или кино?

— Добре.

— Довечера? Да ви взема в шест?

— Хубаво.

Тя остави слушалката и постоя малко, загледана в телефона. После каза на глас:

— Шейн, да не си се побъркала? После добави:

— Но той ми каза, че това, което съм написала е „толкова красиво и истинско“.

Отиде в спалнята и разгледа колекцията жабоци на нощното шкафче.

— Един път мънка или мълчи, друг път бъбри неудържимо. Може да е убиец-психопат, Шейн — каза тя и допълни. — Да, така да е, но е голям литературен критик.

* * *

Понеже беше предложил вечеря и кино, Лора облече сива пола, бяла блуза и винен пуловер, а той се появи в тъмносин костюм, бяла риза с френски маншети, синя копринена връзка с игла, синя кърпичка в горното джобче и идеално лъснати черни обувки, сякаш се беше приготвил за премиерата на сезона в операта. Носеше чадър и я придружи от апартамента до колата, като я прихвана под дясната ръка с такава тържествена загриженост, като че ли бе твърдо убеден, че ще се разтопи от първата дъждовна капка или ще се разбие на милион парченца, ако се подхлъзне и падне.

Заради несъответствието в облеклото и значителната разлика в ръста (с нейните по-малко от метър и шейсет тя беше цяла стъпка по-ниска от него, а на тегло едва ли бе колкото той бе наполовина) на нея и се струваше, че е излязла с баща си или с по-голям брат. Не беше миньонче, но облегната на неговата ръка под чадъра се чувстваше направо дребосък.

В колата той пак млъкна, но го отдаде на необходимостта да кара особено внимателно в това отвратително време. Отидоха в едно италианско ресторантче в Коста Меза, където Лора няколко пъти бе опитвала вкусните ястия. Седнаха на масата и получиха менюто, но още преди сервитьорката да успее да ги попита ще пият ли аперитив, Даниел каза:

— Не, не става, не трябва така, хайде да намерим друго място.

Тя се изненада:

— Но защо? Тук е много приятно. Кухнята им е много добра.

— Не, не е така. Няма атмосфера, няма стил, не искам да си помислите, м-м… — той пак започна да се запъва както по телефона и се изчерви, — ъ-ъ…, както и да е, значи не става, не е подходящо за първата ни среща, искам тя да е особена…

Той се изправи: