Светкавица

Стиснал „Колта“ със заглушителя в дясната ръка, той напусна програмния сектор и тръгна към вратата: отвореният цилиндър от блестяща стомана с височина осем стъпки, дължина дванайсет стъпки, поставен на медни блокчета от около педя и половина от пода. Не искаше да рискува даже да прибере шинела от ъгъла, където го бе оставил преди час. Шумотевицата в коридора се засили. Беше само на няколко стъпки от входа на цилиндъра, когато вратата на лабораторията се отвори с трясък зад него и се блъсна в стената.

— Стой! Не мърдай!

Стефан позна гласа, но не му се искаше да вярва на ушите си. Бързо измъкна пистолета, докато се обръщаше с лице към преследвача. Човекът, нахлул в лабораторията, беше Кокошка.

Невъзможно. Кокошка беше мъртъв. Кокошка го беше проследил до Биг Беър вечерта на десети януари 1988 година и той самият го бе застрелял на заснеженото шосе. Изумен, Стефан стреля два пъти и не улучи.

Кокошка отвърна на огъня. Единият от изстрелите рани Стефан високо в лявата част на гръдния кош и го тласна към ръба на вратата. Успя да се задържи прав, изстреля три куршума към Кокошка и принуди мръсника да се сниши и да се претъркаля зад един лабораторен плот, за да се скрие. Оставаха по-малко от две минути до взрива.

Стефан не усещаше болка, защото бе изпаднал в шоково състояние. Отпуснатата безпомощно лява ръка не му служеше. Плътни черни кръгове замъгляваха полезрението му. Светеха само няколко лампи на тавана, но дори те изведнъж примигнаха и угаснаха, като оставиха залата да се осветява само от бледото мъждукане на многобройните стъклени циферблати и измервателни уреди. За миг Стефан помисли, че притъмняването е още един признак на губещо се съзнание, субективно усещане, но после се досети, че токът в главната мрежа пак е прекъснал, очевидно поради саботаж, защото нямаше сирени за въздушна тревога.

Кокошка стреля два пъти в мрака и проблясването на дулото показа къде се намира. Стефан изстреля последните си три патрона, макар и да не се надяваше, че ще улучи Кокошка през мраморния плот.

Изпълнен с благодарност, че вратата се захранва от сигурен генератор и все още действа, Стефан захвърли пистолета и със здравата ръка се вкопчи в ръба на цилиндричния портал. Издърпа се навътре и отчаяно запълзя към точката на три четвърти разстояние от отвора, където щеше да навлезе в силовото поле и да отпътува за Биг Беър през 1989 година.

Както се влачеше на колене и с една здрава ръка през мрачната вътрешност на цилиндъра, внезапно съобрази, че часовниковият механизъм на детонатора в неговия кабинет е свързан с градското електрозахранване. Отброяването на секундите до разрухата бе спряло заедно с угасването на лампите. С изумление проумя защо Кокошка не лежи мъртъв при Биг Беър през 1988 година. Кокошка все още не бе предприел това пътуване. Беше научил за измяната на Стефан чак сега, когато беше намерил труповете на Януская и Фолкау. Още преди да се възстанови електрозахранването, Кокошка щеше да претърси кабинета на Стефан, да намери детонатора и да обезвреди взривното устройство. Институтът нямаше да бъде разрушен. Стефан се поколеба дали да не се върне.

Отзад чу други гласове в лабораторията, още хора от охраната пристигнаха на помощ на Кокошка. Стефан изпълзя напред.

Какво щеше да стане с Кокошка? Шефът на охраната явно щеше да отпътува към десети януари 1988 година и да се опита да убие Стефан на щатско шосе 330. Но щеше да успее да застреля само Дани преди самият той да бъде убит. Стефан беше почти сигурен, че смъртта на Кокошка е неотменима съдба, но трябваше да обмисли парадоксите на пътуването във времето, за да се увери дали няма начин Кокошка да избегне прострелването през 1988 година, смърт, която Стефан вече беше видял с очите си. Усложненията при пътуванията във времето можеха да объркат даже човек с ясен разсъдък. А в неговото положение, ранен, едва запазил съзнание, от мисълта за тях само още повече му се завиваше свят. Щеше да мисли за това после.

В тъмната лаборатория зад него някой започна да стреля във вратата с надеждата, че ще го улучи преди да е стигнал до силовия праг за отпътуване.

Стефан изпълзя последните няколко стъпки. Към Лора. Към нов живот в далечни времена. Но той се беше надявал да прекъсне завинаги моста между епохата, която напускаше и епохата, на която се беше обрекъл. А сега вратата оставаше отворена и те щяха да минат през времето, за да хванат него и Лора.

9.