Светкавица

— Страхотен ден, нали, мамо?

— Един от най-страхотните — съгласи се тя.

— Само ми се иска — продължи Крис в полусън, — да беше тук и татко да си поиграем.

— И на мене също, миличък.

— Но той донякъде беше тук, защото много си мислих за него. Винаги ли ще го помня, мамо, какъвто беше, дори след много години, ще го помня ли?

— Ще ти помагам да го помниш, мъничкият ми.

— Защото вече има някои малки неща, които не помня добре. Трябва доста да се замислям. Но не искам да го забравя, защото е моят татко.

Когато Крис заспа, Лора мина през вътрешната врата между двете стаи и си легна. С огромно облекчение посрещна Телма след няколко минути за още един приятелски разговор, защото без Телма щеше да се чувства много зле.

— Ако имам деца, Шейн — започна Телма и се качи на Лориното легло, — смяташ ли, че ще имат някакъв шанс да им позволят да живеят в обществото или ще ги затворят в нещо като колония за грозни депа подобно на прокажени?

— Не говори глупости.

— Разбира се, мога да платя да им направят цял куп пластични операции. Искам да кажа, че дори принадлежността им към човешкия род да излезе съмнителна, пак мога да си позволя да им придадат горе-долу човешки облик.

— Понякога ме ядосваш с това подценяване на самата себе си.

— Извинявай. Отдай го на липсата на насърчение от мама и татко. Имам увереността и съмненията на сираче. Телма за миг притихна, после се засмя:

— Хей, знаеш ли какво? Джейсън иска да се ожени за мене. Отначало си помислих да не би да е обладан от демон и да не може да си контролира езика, но той ме уверява, че няма нужда от заклинател, макар и според мене да се е чалнал. Какво смяташ?

— Какво аз смятам? И таз хубава! Но си личи, че е страхотен. Ще се задържиш при него, нали?

— Страх ме е, че е прекалено добър за мене.

— Никой не е прекалено добър за тебе. Омъжи се за него.

— Страхувам се, че няма да потръгне и това ще ме сломи.

— Но ако не опиташ — възрази Лора, — ще бъдеш не сломена, а нещо още по-лошо: ще бъдеш самотна.

10.

Стефан усети познатия, неприятен гъдел, който се появяваше при пътуванията във времето — особено трептене под кожата, през плътта до мозъка на костите и после бързо по обратния път от костите през плътта до кожата. Със звук, подобен на отпушване на бутилка, напусна вратата и в същия миг се препъна на един стръмен, заснежен склон в калифорнийските планини на десети януари 1989 година вечерта.

Тупна върху земята на ранената страна, търкули се до края на склона и се подпря да отдъхне на един изгнил пън. За пръв път, откакто бе прострелян, го прониза болка. Извика, обърна се по гръб, прехапа език да не припадне и примигна срещу напора на бурята.

Още една светкавица раздра небето. Стори му се, че светлината извира от отворена рана. Многоцветните искрици над снежната покривка и яростните, но пулсиращи светкавици го ориентираха, че се намира на горска поляна. Голи, черни дървета устремяваха клони към забуленото небе, сякаш фанатици простираха молитвено ръце към някакво жестоко божество. Борове с натежали от снежните одежди клони се извисяваха тържествено като жреци на по-миролюбива религия.

При пристигането в друга епоха пътешественикът във времето разстройваше природните сили така, че се налагаше освобождаването на огромна енергия. Независимо от атмосферните условия на мястото на пристигане, неравновесието се преодоляваше със светкавици, раздиращи цялото небе и затова въздушният мост за пътешествия във времето се наричаше „Път на светкавицата“. По необясними причини връщането в института, в собственото време на пътешественика не се съпровождаше с никаква небесна пиротехника.

Светкавиците както обикновено намалиха силата си от апокалиптични изблици до далечни отблясъци. След минута се върна вечерният мрак и всичко се успокои.

С намаляването на светкавиците болката се засили. Стори му се, че светкавиците, разкъсали небесните висини, напират в гърдите, лявото рамо и лявата ръка със сила, която плътта на смъртния не можеше да обуздае или изтърпи.

Вдигна се на колене и се изправи на крака с олюляване, разтревожен, че едва ли ще излезе жив от гората. Но с изключение на фосфоресциращия отблясък на заснежената поляна, облачната вечер тънеше в непрогледен мрак. Дори в безветрието зимният въздух бе леденостуден, а Стефан беше облечен само с тънка лабораторна престилка над ризата и панталоните.

Още по-лошо беше, че можеше да се намира много далече от шосе или ориентир. Ако вратата можеше да се оприличи на оръжие, точността на попадението във времето беше забележителна, но имаше какво да се желае по отношение на мястото. Пътешественикът обикновено пристигаше в рамките на десетина-петнайсет минути от желаното време, но не винаги се постигаше географска точност. Понякога се приземяваше на стотина крачки от физическата цел, друг път се оказваше на десет-петнайсет мили от мястото, както в деня, когато пристигна на десети януари 1988 година да спаси Лора, Дани и Крис от хлъзналия се пикап на Робъртсънови.