Светкавица

След утихването на светкавиците отново се запрепъва към къщата. Падна два пъти, изправи се с мъка, продължи да върви, въпреки страха, че ако падне още веднъж, няма да има сили да стане на крака или да извика достатъчно силно, за да го чуят.

* * *

Загледана в екрана на компютъра, Лора се мъчеше да мисли за сър Томи Тоуд, но всъщност мислеше за светкавицата и изведнъж си спомни кога е виждала такова невероятно бурно небе: деня, когато баща и за пръв път и разказа за сър Томи, деня, когато наркоманът нахлу в бакалницата, деня, когато видя своя пазител за пръв път, онова лято, когато беше на осем години. Изправи се на стола. Сърцето и заби учестено, лудо. Светкавица с такава неестествена мощ означаваше определена беда, беда за самата нея. Не помнеше да е имало светкавици в деня, когато умря Дани или когато пазителят се появи на гробището по време на погребението на баща и. Но с някаква абсолютна сигурност, която не можеше да си обясни, знаеше, че природното явление носи ужасен смисъл за нея — то беше прокоба, а не добро предзнаменование.

Лора грабна автомата, обиколи горния етаж, провери прозорците, надникна при Крис да се увери, че всичко е както трябва. После побърза да огледа стаите на долния етаж.

Точно когато влизаше в кухнята, нещо изтропа по задната врата. Лора хлъцна от изненада и страх, обърна се в тази посока, насочи автомата и едва не откри огън.

Звуците обаче не приличаха на взлом. Беше безобидно потропване, не повече от леко почукване, два пъти. Стори и се да чува и глас, който тихо я вика по име. Тишина. Тя се прокрадна до вратата и може би половин минута стоя заслушана. Нищо.

Вратата беше специален модел с повишена сигурност, със стоманена плоча между две дъбови дъски с дебелина два-три пръста и затова не се страхуваше, че ще я прострелят от другата страна. Все пак се поколеба дали да отиде право до вратата и да погледне през шпионката, защото я беше страх да не види око, притиснато от другата страна, за да види нея. Когато най-сетне събра смелост, видя през шпионката част от двора и един човек, проснат на бетона с разпрострени ръце, сякаш бе политнал назад след като беше почукал на вратата.

Капан, помисли си тя. Капан, номер.

Светна външната лампа и припълзя до затъмнения прозорец над вградения плот. Предпазливо вдигна един от капаците. Човекът върху бетонената настилка беше нейният пазител. По обувките и панталона имаше полепнал сняг. Беше облечен с нещо като бяла лабораторна престилка, изцапана отпред с тъмно петно кръв.

Докъдето можеше да се види, нямаше никой, скрит на двора или моравата, но-не трябваше да забравя, че е възможно някой, да е довлякъл тялото дотам, за да я подмами вън от къщата. При тези обстоятелства отварянето на вратата толкова късно вечерта, щеше да е чиста глупост. И все пак не, можеше да го остави навън. Не него, пазителя. Не когато беше ранен и умираше.

Натисна бутона за изключване на алармения сигнал, дръпна резетата и неохотно излезе в зимната вечер със заредения автомат в ръка. Никой не стреля срещу нея. Нищо не помръдна на полуосветената морава чак до гората.

Лора се приближи до своя пазител, коленичи до него и напипа пулса му. Беше жив. Повдигна единия клепач. Беше в съзнание. Раната в горната лява част на гръдния кош изглеждаше зле, въпреки че в момента като че ли не кървеше. Тренировките с Хенри Такахами и редовните упражнения я бяха направили много по-силна и все пак силата и не достигна да повдигне ранения с една ръка. Лора подпря автомата до задната врата, но не можа да го вдигне даже с две ръце. Вероятно беше опасно да мести толкова тежко ранен човек, но още по-опасно беше да го остави навън в студената нощ, толкова повече, когато явно беше преследван. Тя успя отчасти да го пренесе, отчасти да го довлече вътре в кухнята, където го сложи на пода. С облекчение прибра автомата, заключи вратата и пусна алармената система.

Той беше ужасяващо блед и студен на пипане, затова най-важно беше да се махнат пълните със сняг обувки и чорапи. Лора вече се беше справила с левия крак и развързваше дясната обувка, когато той започна да бълнува на някакъв странен език прекалено неясно, за да се различат думите, а на английски бъбреше нещо за взрив, врати и „привидения в гората“.

Лора знаеше, че той не е в съзнание и едва ли ще я разбере по-добре, отколкото тя го беше разбрала, но все пак почна да го успокоява:

— Няма страшно, отпуснете се, всичко ще бъде наред. Щом извадя крака ви от тази буца лед, ще повикам лекар.

Споменаването на лекар за миг го извади от унеса. Той немощно я хвана за ръката и се втренчи с ужас в нея:

— Никакъв лекар. Да се махам… трябва да се махам…

— Не сте в състояние да идете никъде — каза му тя. — Освен с линейка в болница.

— Трябва да се махаме. Бързо. Те ще дойдат… скоро ще дойдат…

Тя погледна към автомата:

— Кой ще дойде?

— Убийци — отвърна той бързо. — Търсят отмъщение. Ще убият теб, ще убият Крис. Идват. Ей-сега.

В този момент в погледа и гласа му нямаше и помен от трескаво бълнуване. Бледото му лице с избили капчици пот вече не беше отпуснато, а напрегнато от ужас.