Светкавица

Сърцето и щеше да изхвръкне, приливът на адреналин беше изострил сетивата болезнено. Искаше и се да хукне към джипа в гаража и да се помъчи да избяга преди да са усетили, че се оттегля, но някакъв първичен воински инстинкт я караше да остане. Притисна се до хладилника встрани от куршумите с надеждата, че няма да я засегне рикошет. „Кои по дяволите сте вие?“, питаше се тя разгневено. Стрелбата затихна и инстинктът и се оказа верен. Огънят беше последван от самите хора, които стреляха. Те нахлуха в къщата. Първият се покатери през счупения прозорец над кухненския плот. Лора се дръпна от хладилника, откри огън и куршумите го блъснаха обратно на двора. Вторият, също облечен в черно, влезе през разбитата плъзгаща се врата на дневната. Лора го зърна през портала само миг преди той да я забележи, обърна автомата към него, изстрелите затрещяха, счупиха машината за кафе, надупчиха кухненската стена до портала и повалиха мъжа точно когато насочваше оръжието си към нея. Беше се упражнявала с автомата доста отдавна и се учуди колко добре се справя. Учуди се също, че необходимостта да убива я ужасява, въпреки че те искат да унищожат нея и детето. Започна да и прилошава, сякаш в гърлото и бавно се надигаше вълна от мазна мръсотия, но тя успя да преглътне и да спре пристъпа. В дневната се появи трети човек, тя беше готова да застреля и него, и още стотици като него, колкото и да и призляваше от убиването, но той се дръпна назад и се скри от огъня като видя как беше ударен неговия спътник. Сега към джипа.

Лора не знаеше колко убийци има отвън, може би бяха само трима, двамата убити и другият още жив, а може би бяха четири или десет или сто, но колкото и да бяха, сигурно не бяха очаквали да ги посрещнат така смело, положително не с мощна стрелба, и то от една жена и малко момче, но те знаеха, че нейният пазител е ранен и невъоръжен. Затова сега бяха слисани и щяха да се прикрият, за да оценят обстановката и да обмислят следващия ход. Това беше първият и последният и шанс да се спаси с джипа. Лора хукна през мокрото помещение към гаража.

Видя, че Крис е запалил двигателя на джипа още в началото на престрелката — от ауспуха излизаха кълба синкави изгорели газове. Лора изтича до джипа и вратата на гаража започна бавно да се вдига: Крис очевидно беше използвал дистанционното управление в мига, когато я беше видял. Като седна зад волана, вратата беше отворена до една трета.

Лора включи на скорост:

— Залегни!

Крис незабавно я послуша и се смъкна на седалката под равнището на прозореца. Лора освободи спирачките. Рязко натисна съединителя, гумите изсвистяха по бетона, колата изрева и потъна в мрака като мина на косъм от вдигащата се врата, която прекърши антената на радиото.

Големите гуми на джипа не бяха с вериги, но имаха дълбоки грайфери, подходящи за зимата. Те се забиваха в замръзналия сняг и чакъл по алеята, получаваше се сцепление, от което се разлитаха шрапнели от камък и лед. От лявата страна на Лора се появи тъмна фигура, човек в черно, който тичаше през предната морава и около него хвърчеше сняг на петнайсетина крачки от тях. Имаше толкова неясни очертания, че можеше да мине за безплътна сянка, ако през воя на двигателя не се чуваше пукот на автоматична стрелба. Куршумите се удряха в джипа, задното стъкло се счупи, но страничното до Лора остана невредимо и тя увеличи скоростта, излезе от обсега на огъня — още няколко секунди и щеше да е в безопасност. Вятърът виеше през счупения прозорец. Лора се молеше да не улучат гумите, стори и се, че чува още куршуми по металната обвивка, но може би просто джипът хвърляше встрани чакъл и лед.

Като стигна до щатското шосе в края на алеята, Лора вече беше убедена, че е извън обсега на куршумите. Натисна здраво спирачките да направи ляв завой, погледна в огледалото за обратно виждане и забеляза в далечината фарове в отворения гараж. Убийците бяха пристигнали в къщата и без превозно средство, един господ знае как бяха дошли, може би с помощта на онези странни колани и сега използваха нейния „Мерцедес“ да я преследват.

Отначало беше решила да завие наляво по щатското шосе, да се насочи надолу покрай Рънинг Спрингз, покрай отклонението за езерото Ароухед, по главната магистрала към град Сан Бернардино, където имаше достатъчно хора и сигурност, където мъжете с черни дрехи и автоматично оръжие нямаше да посмеят да приближат толкова дръзко и където можеше да потърси медицинска помощ за своя пазител. Но като видя фаровете отзад, тя се подчини на вродения усет за оцеляване и зави надясно, на изток-североизток към езерото Биг Беър.