Светкавица

Трябваше да ликува за спасението или най-малкото да изпитва облекчение, но страхът и не намаляваше. Имаше предчувствието, че още не са в безопасност и се беше научила да вярва на предчувствията повече, отколкото преди, на дванайсет години, когато бе заподозряла Глиста, че ще дойде през нощта, когато щеше да е сама в крайната стая до стълбището в Макилрой — нощта, когато той бе оставил захарна пръчка под възглавницата. Предчувствията, в края на краищата, бяха просто послания от подсъзнателното, което трескаво работеше през цялото време и преобразуваше информацията, минала незабелязано покрай съзнанието. Нещо не беше наред. Но какво?

* * *

Караха с по-малко от двайсет мили в час по тесния, лъкатушещ, изровен път, покрит със замръзнала кал. Известно време пътят следваше каменист хребет без никакви дървета, после минаваше по стръмнината надолу към дъното на една клисура, където дърветата растяха толкова гъсто от двете страни, че фаровете шареха по стволовете на редиците борове като по плътна стена. Отзад в джипа нейният пазител бълнуваше несвързано в трескав унес. Лора се тревожеше за него, искаше и се да кара по-бързо, но не смееше.

Крис мълча през първите две мили след отскубването от преследвачите. После каза:

— Там, в къщата… уби ли някой от тях?

Лора се поколеба:

— Да, двама.

— Хубаво.

Уплашена от мрачното задоволство, което прозираше в тази единствена дума, Лора възрази:

— Не, Крис, не е хубаво да се убива. Прилошава ми от това.

— Но те си го заслужаваха — отговори Крис.

— Да, наистина. Но това не значи, че е приятно да ги убиваш. Никак даже. Не носи никакво удовлетворение. Само… отвращение от необходимостта да го направиш. И тъга.

— Иска ми се аз да бях убил един от тях — каза Крис със сдържан, студен гняв, който за неговата възраст плашеше.

Лора го погледна. От сенките по лицето и бледожълтата светлина от таблото изглеждаше по-възрастен, за миг тя си представи какъв ще бъде като порасне.

Повърхността на клисурата стана прекалено камениста, не можеше да се мине по-нататък, пътят пак тръгна нагоре по стръмнината. Тя не отместваше поглед от неравния път.

— Миличък, ще трябва да поговорим за това по подробно някой път. А сега искам да слушаш внимателно и да се опиташ да разбереш нещо. В света има много лоши философии. Знаеш ли какво е философия?

— Донякъде. Не… всъщност не.

— Тогава да кажем, че хората вярват в много неща, които са лоши. Но две от нещата, в които някои хора вярват, са най-лошите, най-опасните, най-погрешните. Някои вярват, че проблемите се решават най-добре с насилие — те бият или убиват всеки, който не е съгласен с тях.

— Като тези, които ни преследват.

— Да. Очевидно те са от този тип. Наистина е лошо да се мисли така, защото насилието ражда насилие. Освен това, ако уреждаш споровете с оръжие, няма справедливост, няма успокоение, няма надежда. Ясно ли ти е?

— Да, струва ми се. Но кой е другият лош начин на мислене?

— Пацифизмът — обясни Лора. — Точно обратен на първия. Пацифистите вярват, че никога не трябва да вдигаме ръка срещу друг човек, все едно какво е направил или се кани да направи. Ако един пацифист стои до брат си и някой дойде да убие брата, той ще му каже да бяга, но няма да грабне оръжие и да спре убиеца.

— Ще позволи да нападнат брат му? — изуми се Крис.

— Да. В най-лошия случай по-скоро ще позволи да убият брат му, отколкото да наруши принципите си и сам да стане убиец.

— Това е щуротия!

Превалиха склона и пътят се спусна в друга падина. Клоните на надвесените борове бяха толкова ниско, че драскаха по покрива, буци сняг падаха върху капака и предното стъкло.

Лора включи чистачките и се наведе над волана. Използваше смяната на терена като извинение за мълчанието, но всъщност обмисляше как да се изрази по-ясно. Бяха се сблъскали с много насилие през последния час; несъмнено ги очакваше още повече насилие и тя държеше Крис да си изгради правилно отношение. Не и се искаше той да повярва, че мускулите и оръжието са приемливи заместители на разума. От друга страна, не желаеше насилието да го травматизира и да го накара да се страхува от него с цената на личното достойнство и оцеляването в крайна сметка. Най-сетне Лора проговори: