Светкавица

Ако беше тръгнала наляво, щяха да стигнат до съдбоносната половин миля по наклоненото шосе, където преди година бе убит Дани. Лора усещаше интуитивно и почти суеверно, че за тях в момента най-опасното място на света е стръмният асфалтов път с две платна. На нея и Крис на два пъти бе писано да умрат там: първият път, когато Робъртсън изпусна управлението на пикапа и втория, когато Кокошка започна да стреля срещу тях. Понякога и се струваше, че в живота има както благоприятни, така и зловещи схеми и при осуетяването им съдбата се бореше да възстанови предопределеното. Нямаше никакъв разумен довод да вярва, че ще загинат, ако тръгнат към Рънинг Спрингз, но нещо и подсказваше, че там ги очаква смърт.

Излязоха на щатското шосе и се отправиха към Биг Беър. Борове извисяваха тъмните си стволове от двете страни на пътя. Крис се изправи и погледна назад:

— Идват — каза Лора, — но ние ще им избягаме.

— Те ли убиха татко?

— Да, струва ми се. Но тогава не знаехме за тях и не бяхме подготвени.

„Мерцедесът“ беше излязъл на щатското шосе, но през повечето време не се виждаше, защото пътят се издигаше, спускаше и виеше като изпречваше хълмове и завои между двете коли. Разстоянието като че ли беше около двеста ярда, но вероятно се скъсяваше, защото двигателят на „Мерцедеса“ беше по-голям и по-мощен.

— Кои са те? — попита Крис.

— Не съм сигурна, миличък. Не зная също защо искат да ни причинят болка. Но зная какви са. Те са главорези, отрепки, добре опознах този тип хора още отдавна в Касуел Хол и знам, че единственото, което можеш да направиш с тях, е да се изправиш насреща им, да се бориш, защото те признават само твърдостта.

— Беше страхотна там, мамо.

— И ти добре се справи, момчето ми, Много умно постъпи като запали мотора на джипа като чу стрелбата и пусна затварящото устройство на вратата, докато се качвах в колата. Вероятно това ни спаси.

„Мерцедесът“ зад тях беше скъсил разстоянието на стотина ярда. Моделът беше високоскоростен и по шосето се справяше отлично, много по-добре от джипа.

— Наближават бързо, мамо.

— Знам.

— Много бързо.

Към източния край на езерото Лора застигна един раздрънкан „Додж“ със счупен заден фар и ръждясала броня, която сякаш се държеше на мястото си само от лепенки с надписи, които минаваха за смешни от рода на „СПИРАМ САМО НА БЛОНДИНКИ“ или „СЛУЖЕБНА КОЛА НА МАФИЯТА“. Той пърпореше с трийсетина мили в час, по-бавно от задължителната минимална скорост. Ако Лора проявеше нерешителност, „Мерцедесът“ щеше да наближи още повече и убийците тогава можеха пак да открият огън. Изпреварването беше забранено, но видимостта беше достатъчна да рискува маневрата. Тя завъртя волана, натисна рязко съединителя, излезе пред пикапа и се върна в дясното платно. Точно пред нея се оказа един „Бюик“, който караше с четиридесетина мили в час. Задмина и него малко преди да навлезе в нова поредица завои, където „Мерцедесът“ нямаше да успее да изпревари стария пикап.

— Изостанаха! — възкликна Крис.

Лора увеличи скоростта на петдесет и пет мили в час, прекалено много за някои от завоите, но подходяща за правите отсечки от пътя и започна да мисли, че ще се отскубне. Но шосето се разклоняваше при езерото и нито „Бюика“, нито стария пикап „Форд“ я последваха покрай южния бряг към град Биг Беър; двете коли завиха към Фонскин и северният бряг и оголиха пътя между нея и „Мерцедеса“, който веднага почна да я застига.

Тук вече имаше много къщи — и по височината отдясно, и по низината към езерото отляво. Някои от тях бяха тъмни, може би бяха вили, използвани само през зимните уикенди и през лятото, но светлините на другите проблясваха между дърветата.

Лора знаеше, че може да тръгне по всяка алея към поне сто къщи, където щяха да приемат нея и Крис. Хората без колебание щяха да им предложат подслон. Тук не беше като в големия град — в задушевната атмосфера на планините хората не посрещаха неочакваните нощни посетители с незабавно подозрение.

Мерцедесът скъси разстоянието още повече, шофьорът започна да превключва късите и дълги светлини, сякаш злорадстваше: „Хей, Лора, идваме, ще те хванем, ние сме страшни, истински мъже и никой никога не може да ни избяга, ето ни, идваме“.

Ако се опиташе да се скрие в някоя къща наблизо, убийците вероятно щяха да я преследват и да убият не само нея и Крис, но също хората, които щяха да ги подслонят. Мръсниците може би нямаше да проявят особено желание да я проследят чак до Сан Бернардино или Ривърсайди, или даже Редландз, където можеха да се натъкнат на полицейски отпор, но нямаше да се уплашат от шепа случайни свидетели, защото можеха да убият колкото си искат хора и пак да избегнат възмездието като натиснат жълтите копчета на коланите и изчезнат както направи нейният пазител преди една година. Нямаше представа в каква посока изчезват, но подозираше, че там полицията не можеше да ги застигне. Не можеше да излага на опасност невинни хора и затова отминаваше къщите една след друга без да намалява скоростта.

„Мерцедесът“ я следваше на четиридесет-петдесет ярда и бързо наближаваше.

— Мамо…

— Виждам ги, миличък.