Светкавица

Цялата и подготовка с огнестрелно оръжие и бойни изкуства престана да изглежда истерична предпазливост.

— Добре — каза тя. — ще излезем веднага след като прегледам раната, да видя трябва ли да се превърже.

— Не. Излизаме. Веднага!

— Но…

— Веднага — настоя той. В очите му се четеше такъв ужас, че тя почти повярва в свръхестествеността на убийците — не обикновени човешки същества, а демони с жестокостта и неумолимостта на лишените от душа.

— Добре — съгласи се тя. — Излизаме.

Той пусна ръката и. Погледът му се замъгли и пак започна да бълнува несвързано.

Лора забърза през кухнята да отиде горе да събуди Крис и чу тревожното бълнуване на нейния пазител за някаква „голяма, черна, устремена машина на смъртта“. Не разбра нищо, но се уплаши.

ВТОРА ЧАСТ ПРЕСЛЕДВАНЕ

Дългият навик да живеем, не ни предразполага да умрем.

Сър томас Браун

ГЛАВА ПЕТА АРМИЯ ОТ СЕНКИ

1.

Лора светна лампата и разтърси заспалия Крис:

— Обличай се, миличък. Бързо.

— Какво става? — попита той сънено и разтърка очи с юмручета.

— Идват едни лоши хора и трябва да се махнем оттук преди да са дошли. Сега побързай.

Крис беше прекарал цялата година не само в тъга по баща си, но и в подготовка за мига, когато измамното спокойствие на ежедневието ще се прекъсне от поредния неочакван взрив на хаоса, който е в сърцевината на човешкото съществуване — хаоса, който от време на време изригва като действащ вулкан, както в деня на убийството на баща му. Крис беше наблюдавал как майка му се превръща в първокласен стрелец и събира цял арсенал, беше се занимавал със самозащита заедно с нея, но беше запазил детските възприятия; приличаше на всяко друго дете, макар и с лесно обяснима меланхолия след смъртта на баща му. Но сега, в критичния момент, не реагира като осемгодишен. Не почна да мрънка и да задава ненужни въпроси, не беше кисел, инат или муден. Отметна завивките, скочи от леглото и забърза към гардероба.

— Ела в кухнята — каза Лора.

— Добре, мамо.

Лора се почувства горда от неговата съзнателност и облекчена, че не ги бави, но се натъжи от мисълта, че на осемгодишна възраст той вече разбира добре колко кратък и груб е животът и реагира в критичния миг с бързината и самообладанието на възрастен.

Беше облечена с джинси и фланела на сини квадрати. Като влезе в спалнята, трябваше само да навлече вълнен пуловер, да махне спортните обувки и да сложи апрески.

Не беше запазила дрехите на Дани и затова нямаше палто за ранения в кухнята. Имаше обаче много одеяла и грабна две от килера.

Помисли малко, отиде до кабинета, отвори сейфа и извади странния черен колан с медните украшения, който пазителят и бе дал преди година. Напъха го в чантата с форма на торба.

На долния етаж спря в предното антре да вземе от килера синьо скиорско яке и автомата, който висеше отзад на вратата. Като се движеше, Лора се ослушваше за необичайни шумове — гласове отвън в нощта или звуци на автомобил, но нищо не нарушаваше тишината.

В кухнята сложи автомата върху масата до другия, после коленичи до своя пазител, който пак бе изгубил съзнание. Разкопча мократа от снега лабораторна престилка и ризата и разгледа раната от изстрела в гърдите. Беше високо към лявото рамо, далече от сърцето, което беше благоприятно, но беше изгубил много кръв, дрехите му бяха прогизнали.

— Мамо? — Крис стоеше на прага, облечен подходящо за зимната вечер.

— Вземи единия автомат от масата, прибери и третия от кухненския килер и ги сложи в джипа.

— Той е! — каза Крис с широко отворени от изненада очи.

— Да. Появи се в този вид, тежко ранен. Освен автоматите вземи два револвера — от чекмеджето ей-там и от трапезарията. И внимавай да не би случайно…

— Не се тревожи, мамо — успокои я момчето и тръгна да изпълнява заръките.

Лора обърна своя пазител на дясната страна колкото е възможно по-леко, той изпъшка, но не се свести и тя погледна дали куршумът го е пронизал изцяло. Така се оказа. Куршумът беше минал под лопатката. Гърбът също беше потънал в кръв, но раните отпред и отзад вече не кървяха така обилно. Ако имаше някакъв голям кръвоизлив, той беше вътрешен и тя не можеше нито да го установи, нито да го спре.

Под дрехите раненият носеше същия колан. Лора го разкопча. Коланът не се събра в средното отделение на чантата, затова се наложи да го напъха в страничния джоб с ципа след като изхвърли оттам нещата, които държеше вътре.

Закопча ризата му и се зачуди дали да не съблече влажната престилка. Реши, че ще е прекалено трудно да смъкне ръкавите. Като го обръщаше внимателно от едната страна на другата, тя подпъхна сиво вълнено одеало под него и отстрани.