Светкавица

— Някои пацифисти са прикрити страхливци, но други искрено вярват, че е правилно да позволиш убийството на невинен човек вместо да убиеш, за да го предотвратиш. Те грешат, защото като не се бориш със злото, ставаш част от него. Такива хора са също толкова лоши, колкото оня, който натиска спусъка. Сега точно може би не можеш да го проумееш, може би ще трябва доста да го обмислиш, но важно е да разбереш, че има среден път между убийците и пацифистите. Трябва да избягваш насилието. Никога не трябва пръв да почваш. Но ако някой друг почне, трябва да защитаваш себе си, приятелите, семейството, всеки, който е изпаднал в беда. Когато се наложи да застрелям онези мъже в къщата, направо ми призля. Не съм героиня. Не се гордея с това, че ги убих, но не се и срамувам. Не искам да се гордееш с мене заради постъпката ми, не искам да мислиш, че убийството удовлетворява или че отмъщението по някакъв начин облекчава мисълта за убийството на баща ти. Не е така.

Крис мълчеше.

— Много ли те затрудних? — запита Лора.

— Не. Просто трябва да помисля — отговори той. — Точно сега, струва ми се, мисля лошо, защото искам те да умрат, всички, които имат нещо общо с… онова, което се случи на татко. Но аз ще се постарая, мамо, ще се помъча да стана по-добър.

Лора се усмихна:

— Сигурна съм, че ще станеш, Крис.

* * *

По време на разговора с Крис и през последвалите няколко минути мълчание Лора не можеше да се отърве от усещането, че все още не са вън от непосредствената опасност. Бяха изминали около седем мили по павираната отбивна, после още една миля по черния път и напред имаше две мили паваж до щатско шосе 38. Колкото по-нататък караше, толкова повече растеше увереността, че нещо и се изплъзва, че наближава някаква беда.

Лора изведнъж спря на върха на друг хълм, точно преди пътя да се спусне към последния равен участък. Угася двигателя и фаровете.

— Какво става? — попита Крис.

— Нищо. Просто трябва да помисля и да погледна нашия пътник.

Тя излезе и отиде зад джипа. Отвори вратата отзад, където прозорецът бе пронизан от куршум. Парченца стъкло се посипаха по земята около краката и. Тя се покатери в багажната част, легна до ранения си пазител и провери пулса му. Беше все още слаб, дори може би малко по-слаб от преди, но равномерен. Лора сложи ръка на челото му и установи, че вече не е студено — отвътре сякаш го изгаряше огън. Помоли Крис да и подаде фенерчето от жабката. Отметна одеялата да види дали не кърви повече, отколкото при качването в джипа. Раната изглеждаше зле, но въпреки цялото друсане по пътя, не се виждаше свежа кръв. Лора го зави пак с одеялата, върна фенерчето на Крис, излезе от джипа и затвори задната врата.

Изби задържалите се парчета стъкло от задния прозорец и малкото прозорче от страната на шофьора. Без стъклото повредата не биеше толкова на очи и нямаше да привлече вниманието на полицай или някой друг човек.

Постоя известно време вън на студа със зареян поглед в тъмната пустота и се мъчеше да направи връзка между инстинкта и разума. Защо беше толкова сигурна, че върви към бедата и че нощното насилие още не е свършило?

Във високите въздушни пластове облаците се разкъсваха и гонеха на изток от вятър, който още не беше стигнал долу, до земята — там беше необичайно тихо. Лунните лъчи си пробиваха път през разкъсаните облаци и зловещо осветяваха снежния пейзаж от хълмове и падини, обезцветени от мрака борове и отрупани скални образувания.

Лора погледна на юг, където след няколко мили отбивката излизаше на щатско шосе 38. Всичко изглеждаше спокойно в тази посока. Обърна очи на изток, на запад, после назад, на север, откъдето идваха; от всички страни планините Сан Бернардино не показваха никакъв признак на човешко присъствие и сякаш съществуваха в първична чистота и мир.

Задаваше си все същите въпроси и стигаше до все същите отговори, които съставяха вътрешния и диалог през изминалата година. Откъде идваха мъжете с коланите? Друга планета, друга галактика? Не. Те бяха хора като нея. Тогава може би бяха от Русия. Може би коланите представляваха предаватели на материя, нещо като камерата за телепортиране от онзи стар филм, „Мухата“. Така акцентът на нейния пазител би могъл да бъде обяснен, но ако той се беше телепортирал от Русия, нямаше обяснение защо не беше остарял за изминалия четвърт век. Освен това не и се вярваше, че Съветският съюз или някой друг е усъвършенствувал предаватели на материя, откакто е била осемгодишна. Оставаше машината на времето.