Светкавица

— Не. Защото докато разберат, че сме ги изиграли, може би след половин час, ние вече ще сме обърнали назад и ще сме минали покрай „Мерцедеса“. — Крис подскачаше на седалката от вълнение. — Така че при едно трето пътуване във времето към началото на този път, за да заложат капана там, ние вече ще сме отминали мястото и ще сме в безопасност. Парадокс! Виж, мамо, те трябва да спазват правилата. Не са вълшебници. Трябва да играят според правилата и могат да бъдат победени!

Трийсет и три години Лора не беше изпитвала такова главоболие, което толкова бързо да премине от леко пулсираща болка до усещането, че ще и се пръсне черепа. Колкото повече се мъчеше да разгадае начините да избегне шайката убийци от машината на времето, толкова по-непоносима ставаше болката. Най-сетне Лора каза:

— Отказвам се. Май че през всичките тези години е трябвало да гледам „Звезден път“ и да чета Робърт Хайнлайн вместо да се правя на сериозен голям човек, защото сега просто не мога да се оправя. Ето какво: разчитам на тебе да ги надхитриш. Ще се наложи да вървиш една крачка пред тях. Те искат да сме мъртви. Затова как биха си опитали да ни убият, без да създадат един от онези парадокси? Къде ще се появят следващия път… и по-следващия? Сега се връщаме по пътя, откъдето дойдохме, покрай „Мерцедеса“ и ако не грешиш, там няма да ни чака никой. А къде ще отидат после? Ще се видим ли с тях пак тази вечер? Мисли за тези неща и ако ти хрумне нещо, сподели го.

— Разбира се, мамо — той се отпусна на седалката, усмихна се широко за миг, после прехапа устна, завладян от играта.

Само че това не беше игра, разбира се. Животът им настина беше в опасност. Трябваше да се изплъзнат от убийци с почти свръхчовешки способности, а надеждите им за оцеляване се свързваха единствено с богатството на въображението на едно осемгодишно момче.

Лора запали двигателя на джипа, включи на задна скорост и измина няколкостотин ярда, докато намери достатъчно широко място да обърне. После се отправиха натам, откъдето бяха дошли, към „Мерцедеса“ в канавката, към Биг Беър.

Ужасът и беше преминал. Бяха изпаднали в положение, при което ужасът не можеше да се контролира, защото съдържаше твърде много непознати и непознаваеми неща. Ужасът се различава от щастието или подтиснатостта: той е остро състояние, което по самата си природа е нетрайно. Ужасът бързо се уталожва. Или нараства докато човек не припадне или умре от страх, докато от писъците не се спука някой кръвоносен съд в мозъка. Лора не пищеше и въпреки главоболието не вярваше, че ще и се спука кръвоносен съд. Изпадна в тих, хроничен страх, нещо повече от напрегнато безпокойство.

Какъв ден. Каква година. Какъв живот.

Екзотични новини.

2.

Минаха покрай заседналия „Мерцедес“ и стигнаха чак до северния край на отбивката, без да срещнат хора с автомати. На мястото, където прекият път излизаше на магистралата около езерото Лора спря и погледна Крис:

— Докато караме наоколо — каза той, — докато ходим на места, където се сме били и обикновено не ходим, ние сме горе-долу в безопасност. Не могат да ни намерят, ако нямат представа къде бихме могли да се намираме. Точно като твоите обикновени отрепки.

„Отрепки?“, помисли си тя. „Какво е това — среща на Уелс с Блус от «Хил стрийт».“

Крис продължи:

— Виж, сега им се изплъзнахме и те ще се върнат в бъдещето, ще разгледат данните, които имат за тебе, мамо, за твоя живот и ще преценят къде ще се появиш по-нататък — например кога ще пожелаеш да се прибереш в къщата. Или ако се криеше една година, напишеш нова книга и почнеш рекламно турне, ще дойдат в книжарницата, където раздаваш автографи, защото това ще е записано в бъдещето. На тях ще им е известно, че на тази дата в този час ще се намираш в тази книжарница. Лора се намръщи:

— Искаш да кажеш, че единственият начин да им се изплъзна до края на живота си е да си сменя името, да бягам непрекъснато, да не оставя никаква следа в официални документи, да изчезна оттук нататък от писаната история?

— Да, мисля, че точно това трябва да направиш — каза той възбудено. Беше достатъчно съобразителен да измисли как се побеждава банда убийци от бъдещето, но не беше пораснал да разбере колко е трудно да изоставят всичко, което притежаваха и да започнат само с парите в джоба. В известен смисъл беше като луд учен — невероятно проницателен и надарен в една тясна област, наивно и извънредно ограничен във всички останали. По въпросите на теорията на машината на времето беше на хиляда години, но иначе си оставаше деветгодишен. Лора каза: