Светкавица

Както носеше Крис по пътеката покрай мрачните елхи без никаква светлина с изключение на лилавия отблясък от една от редките живачни лампи по тротоара, Лора се надяваше да няма никой по прозорците на околните къщи. От друга страна, може би не беше чак толкова необичайно човек да потърси помощ в дома на лекар даже посред нощ.

Лора изкачи стъпалата на площадката пред входа и позвъни три пъти припряно, както би направила всяка притеснена майка. Изчака само броени секунди и пак натисна звънеца още три пъти.

След няколко минути, когато вече мислеше, че в къщата няма никой, вътре светна. Видя, че през ветрилообразното прозорче с три стъкла в горната част на вратата я наблюдава изпитателно един мъж.

— Моля ви — извика Лора нетърпеливо, стиснала револвера отстрани, където не се виждаше, — детето ми, отрова, глътнало е отрова!

Мъжът отвори вратата навътре, но имаше още една допълнителна стъклена врата, която се отваряше навън, затова Лора се дръпна встрани. Човекът беше около шейсет и петгодишен, белокос, с типично ирландско лице като се изключат подчертано римския нос и тъмнокафявите очи. Беше облечен с кафяв халат, бяла пижама и чехли. Надникна над роговите рамки на очилата и попита:

— Какво има?

— Живея на две пресечки оттук, вие сте съвсем наблизо, детето, отрова — стигнала до върха на истерията, тя пусна Крис, той се дръпна, а Лора мушна дулото на револвера в корема на мъжа.

— Никакви викове за помощ, иначе ще стрелям!

Нямаше никакво намерение да го убива, но очевидно думите и прозвучаха убедително, защото той кимна и не каза нищо.

— Вие ли сте доктор Бренкшоу? — Той пак кимна и тя продължи. — Има ли някой друг в къщата, докторе?

— Не. Сам съм.

— Жена ви?

— Аз съм вдовец.

— Деца?

— Големи са, не живеят тук.

— Без лъжи.

— Никога не лъжа — каза лекарят. — Този навик от време на време ми създава неприятности, но като казвам само истината, общо взето си улеснявам живота. Вижте, тук е студено, а халатът е тънък. Можете да ме заплашвате и вътре.

Лора пристъпи през прага и го избута назад с револвера, опрян в корема му. Крис тръгна след нея.

— Миличък — пошепна му Лора, — иди да провериш къщата. Тихо. Почни от горния етаж. Да не пропуснеш нито една стая. Ако намериш някой, кажи, че лекарят има спешен случай и се нуждае от помощ.

Крис тръгна по стълбите, а Лора задържа Картър Бренкшоу в антрето с насочено в упор оръжие. Някъде наблизо тиктакаше старомоден часовник.

— Знаете ли — започна мъжът, — открай време обичам да чета приключенски книги.

Лора се намръщи:

— Какво искате да кажете?

— Е, там често се описват сцени, в които разкошна злодейка задържа героя против волята му. И накрая, когато той и го върне със същото, тя винаги се предава пред неизбежната мъжка победа и двамата се любят необуздано, страстно. Та като ми се случва същото на мене, май не съм прекалено стар да се радвам на перспективата, че ще стигнем до втората част на това представление.

Лора подтисна усмивката, защото не би могла вече да се преструва на опасна, ако допуснеше да се усмихне:

— Стига толкова.

— Сигурно можете да се справите и много по-добре.

— Хайде стига приказки! Разбрахме ли се?

Мъжът нито пребледня, нито се разтрепера. Само се усмихна. Крис се върна от горния етаж:

— Няма никой, мамо.

Бренкшоу се обади:

— Чудя се колко опасни типове имат такива малки съучастници, които ги наричат „мамо“.

— Не бъркайте, докторе, готова съм на всичко.

Крис изчезна в стаите по долния етаж като светваше лампите една след друга. Лора се обърна към Бренкшоу:

— В колата ми има ранен…

— Огнестрелна рана, разбира се.

— Искам да го прегледате и да си затваряте устата, защото в противен случай ще се върна някоя вечер и ще ви застрелям.

— Звучи прекрасно — каза лекарят почти радостно.

Крис се върна след като бе угасил лампите по обратния път:

— Няма никой, мамо.

— Имате ли носилка? — попита Лора.

Бренкшоу се сепна:

— Наистина ли имате ранен?

— Иначе какво по дяволите ще търся тук?

— Колко странно. Е, добре, много ли кърви?

— Доста кървеше, но сега спря. Обаче е в безсъзнание.

— Ако в момента няма кръвоизлив, можем да го вкараме. Имам сгъваема инвалидна количка в кабинета. Мога ли да взема връхна дреха? — попита Бренкшоу и посочи към дрешника. — Или закоравелите престъпнички като вас се забавляват при гледката на зъзнещи старци по пижами?

— Вземете си палтото, докторе, но по дяволите не ме подценявайте.

— Да — обади се Крис. — Тази вечер тя вече застреля двама.

Той започна да имитира звуците на автоматична стрелба:

— Направо ги покоси, изобщо не можаха да я пипнат.

Думите на момчето прозвучаха толкова искрено, че Бренкшоу погледна Лора този път загрижено:

— В дрешника има само палта. Чадъри. Чифт галоши. Там не държа оръжие.

— Само внимавайте, докторе. Никакви резки движения.

— Никакви резки движения, разбира се, знаех си, че ще го кажете. — Въпреки че ситуацията продължаваше да му се струва донякъде забавна, вече не изглеждаше толкова лекомислен.