Светкавица

— Отначало си помислих, че всичко е шега. В края на краищата мелодраматичният начин, по който се появихте на прага посред нощ, пистолетът, острият, припрян диалог — всичко приличаше на нагласена сценка. Вярвайте ми, имам някои приятели, които биха замислили подобно сложно представление и ако ви познаваха, биха ви склонили да участвате във веселбата. Тя посочи към своя пазител:

— Но когато го видяхте…

— Разбрах, че не е шега — каза лекарят.

Крис бързо приближи до майка си и извади захарната пръчка от устата:

— Мамо, ами ако той ни издаде…

Лора беше издърпала револвера от джинсите. Започна да го вдига, после отпусна ръка, защото съобрази, че оръжието вече не е в състояние да уплаши Бренкшоу; всъщност така и не беше успяла да го изплаши. Първо, защото очевидно той не беше от онези, които се поддават на заплахи и второ, тя не можеше убедително да изиграе ролята на опасна престъпница след като лекарят я беше разпознал. На кушетката нейният пазител пъшкаше и се мяташе в неестествен сън, но Бренкшоу сложи ръка върху гърдите му и го успокои.

— Чуйте, докторе, ако разкажете на някого за тазвечерната случка, ако не запазите в тайна посещението ми до края на живота си, това ще означава смърт за мене и за сина ми.

— Разбира се, законът изисква от лекарите да докладват за всички огнестрелни рани, които лекуват.

— Но това е особен случай — прекъсна го нетърпеливо Лора. — Не бягам от закона, докторе.

— А от кого бягате?

— В известен смисъл… от същите хора, които убиха моя съпруг, бащата на Крис.

Лекарят се изненада и натъжи:

— Съпругът ви е бил убит?

— Сигурно сте чели във вестниците — отговори тя с горчивина. — Известно време беше сензация, пресата обожава такива истории.

— Боя се, че не чета вестници и не гледам новините по телевизията — каза Бренкшоу. — Говорят само за пожари, аварии и луди терористи. Няма истински новини, само трагедии и политика. Съжалявам за съпруга ви. И ако неговите убийци, все едно кои са, искат сега да убият вас, трябва веднага да отидете в полицията.

Този човек допадаше на Лора, струваше и се, че споделят немалко общи възгледи и настроения. Изглеждаше разумен и приятен. И все пак едва ли можеше да се надява, че ще склони Бренкшоу да си държи устата затворена.

— Полицията не може да ме защити, докторе. Никой друг не може да ме защити, освен самата аз… и може би човекът, чиито рани току-що зашихте. Хората, които ме преследват… те са безжалостни, непримирими и законът не важи за тях.

Бренкшоу поклати глава:

— Няма човек, за когото да не важи законът.

— Те са изключение, докторе. Най-малко един час ще ми потрябва да ви обясня защо са тук, а и едва ли ще ми повярвате. Но ви моля, ако не искате смъртта ни да тежи на вашата съвест, не казвайте, че сме били тук. Не само в близките няколко дни, а никога.

— Вижте…

Тя се замисли и разбра, че е безполезно. Припомни си думите му още в антрето, когато го предупреди да не лъже за присъствието на други хора в къщата: той отвърна, че не лъжел, защото да се говори истината опростявало живота и това му било траен навик. След не повече от четиридесет и пет минути тя го беше опознала достатъчно добре, за да повярва в необикновената му искреност. Дори сега, когато го молеше да запази в тайна тяхното посещение, той не беше в състояние да изрече лъжата, която щеше да я успокои и да я изведе от неговия кабинет. Лекарят я гледаше виновно и не можеше да се насили да излъже. Щеше да изпълни дълга си след като тя напусне къщата: щеше да уведоми полицията. Полицаите щяха да я потърсят в дома и близо до Биг Беър и щяха да открият кръвта, ако не труповете на пътешествениците във времето, щяха да видят стотиците изстреляни куршуми, изпотрошените прозорци, надупчените стени. Утре или вдругиден историята щеше да се разтръби във вестниците…

Шумът в небето преди повече от половин час можеше в крайна сметка да се окаже не минаващ реактивен самолет, а точно това, което си помисли още отначало — много далечна гръмотевица, на петнайсет или двайсет мили от тях. Нови гръмотевици в сухо време.

— Докторе, помогнете ми да го облека — каза Лора и посочи своя пазител на кушетката до тях. — Направете поне това за мене, защото после ще ме предадете.

Той видимо се сепна от последната дума.

Вече беше пратила Крис горе да вземе от Бренкшоу риза, пуловер, сако, панталон, чорапи и обувки. Лекарят не беше толкова мускулест и як, колкото нейния пазител, но на ръст бяха приблизително еднакви.

В момента раненият беше само по панталони с петна от кръв, но Лора разбра, че няма да имат време да го облекат изцяло:

— Помогнете ми само да нахлузим сакото, докторе. Ще взема другите дрехи и ще го облека после. Сакото ще е достатъчно да го предпази от студа.

Лекарят неохотно повдигна човека в безсъзнание до седнало положение и предупреди:

— Не бива да се движи.

Лора не обърна внимание на думите на Бренкшоу, зае се да навлича десния ръкав на дебело подплатеното кадифено сако и каза:

— Крис, върви в чакалнята отпред. Там е тъмно. Не светвай лампите. Иди до прозореца и хубаво огледай улицата, но за Бога не се показвай.