Светкавица

— Страхотно — каза Крис от стола в ъгъла, където блажено смучеше захарна пръчка. Въпреки топлината в къщата, той не беше съблякъл якето, Лора също стоеше облечена, защото искаше да са готови да изчезнат от къщата веднага.

— В кома ли е или какво? — попита Лора лекаря.

— Да, коматозен е. Не се дължи на треска от инфекция на раната. Твърде рано е за такова нещо. А и след обработката на раната, вероятно няма да се инфектира. Това е травматична кома: огнестрелна рана, загуба на кръв, шок и всичко останало. Виждате ли не е трябвало да се движи.

— Нямах друг избор. Ще се оправи ли?

— Вероятно. При такива случаи комата е начин тялото да се затвори, за да запази енергията и да улесни оздравяването. Не е загубил чак толкова много кръв: пулсът му е добър и сигурно няма, да е дълго в това състояние. Като гледате прогизналата риза и престилка, струва ви се, че са изтекли литри кръв, но не е така. Е, не са били и няколко капчици. Доста се е измъчил. Но няма разкъсан голям кръвоносен съд, защото щеше сега да е по-зле. И все пак трябва да е в болница.

— Вече се разбрахме за това — прекъсна го Лора нетърпеливо. — Не можем да отидем в болница.

— Коя банка обрахте? — попита лекарят насмешливо, но с много по-малко игривост в погледа, отколкото при предишните му закачки.

По-рано, докато чакаше да се проявят снимките, той беше почистил раната, беше я намазал с йод, поръсил с антибиотик на прах и приготвил бинт. Сега извади от шкафа игла, още нещо, което Лора не разпозна и дебел конец и ги сложи на табличката от неръждаема стомана, която висеше до кушетката. Раненият лежеше в безсъзнание, подпрян на дясната страна с няколко възглавници.

— Какво ще правите? — попита Лора.

— Дупките са твърде големи, особено раната на мястото, откъдето е излязъл куршумът. Ако настоявате да излагате живота му на опасност като не го водите в болница, мога поне да му сложа няколко шева.

— Е, добре, но по-бързо.

— Очаквате всеки момент тайни агенти да разбият вратата?

— По-лошо — отговори тя. — Много по-лошо.

Откакто бяха дошли при Бренкшоу, тя очакваше внезапни, раздиращи светкавици и гръмотевици като чаткане на гигантски копита на апокалиптични конници и пристигането на добре въоръжени пътешественици във времето. Преди петнайсет минути, когато лекарят правеше рентгенови снимки на гръдния кош на нейния пазител, на Лора и се стори, че дочува далечна, едва доловима гръмотевица, забърза към прозореца да види няма ли далечен отблясък от светкавица, но в пролуките между дърветата не забеляза нищо, може би защото небето над Сан Бернардино така или иначе беше червеникаво от градските светлини или пък защото не беше чула ясно гръмотевица. Накрая реши, че вероятно е минал реактивен самолет и в паниката не е преценила откъде идва шумът. Бренкшоу заши раната, отряза конеца, каза, че шевовете ще се стопят при зарастването и закрепи превръзката с широк лейкопласт, който прехвърли няколко пъти през гръдния кош и гърба на пациента.

Във въздуха се носеше остра миризма на лекарство, от която на Лора и призляваше, но не правеше впечатление на Крис. Той си седеше в ъгъла, и доволен, се занимаваше с втора захарна пръчка.

Докато чакаше рентгеновите снимки, Бренкшоу постави инжекция пеницилин. Сега се запъти към високите бели метални шкафове край срещуположната стена, отсипа някакви капсули от голям буркан в малко флаконче, после от друг буркан в още едно флаконче.

— Тук държа някои основни лекарства, продавам ги на по-бедните пациенти на костуема цена, да не се разорят съвсем в аптеката.

— Какво е това? — попита Лора, застанала до кушетката, когато той се доближи и подаде двете пластмасови флакончета.

— Тук има още пеницилин. Три пъти на ден след ядене, ако изобщо може да се храни. Мисля, че скоро ще се съвземе. Иначе ще започне да се обезводнява и да се наложи венозно преливане. Не може да му се дават течности през устата, когато е в кома — ще се задави. Другото е болкоуспокояващо. Само при необходимост и не повече от два пъти дневно.

— Дайте ми повече от него. Всъщност цялото количество, с което разполагате — тя посочи двата буркана със стотици капсули от двата вида.

— Няма да му трябват повече. Той…

— Не, не, сигурна съм… — прекъсна го тя, — нямам представа какво още може да ми се случи — Може да потрябва пеницилин и болкоуспокояващо за мене или за сина ми.

Бренкшоу я изгледа продължително:

— В какво, за Бога, сте се забъркали? Прилича на сцена в някоя от вашите книги.

— Дайте ми само… — Лора млъкна, изумена от чутото. — Сцена в някоя от моите книги? В някоя от моите книги! О, господи, вие знаете коя съм.

— Разбира се. Познах ви почти веднага като ви видях на площадката. Чета приключенски книги, както вече ви казах и въпреки че вашите не са точно в този жанр, в тях има много напрежение, затова чета и тях, а снимката ви е поместена на задната корица. Повярвайте ми, госпожо Шейн, никой мъж няма да забрави лицето ви, щом като го е видял веднъж, та макар и само на снимка или е на моята възраст.

— Но защо не казахте…