Светкавица

Момчето с нежелание последва Бренкшоу, а Лора се върна към отворената порта на задния двор. Пристигна точно навреме, за да засече две тъмни фигури, които се прокрадваха между къщата и гаража на около десет ярда от нея. Почти не се виждаха, само движението ги издаваше. Притичваха приведени, единият се насочи към задния вход на къщата, другият към моравата, защото не знаеха къде точно е неприятелят, откъде е дошла стрелбата. Лора мина през портата, стъпи на пътеката и откри огън преди да са я забелязали — куршумите нашариха задната стена на къщата. Разстоянието не беше най-подходящо за точни попадения, но все пак беше достатъчно близо, трийсет ярда не бяха чак толкова много. Двамата се хвърлиха на земята, за да се прикрият. Тя не разбра дали е улучила, но прекрати огъня, защото даже с четиристотин патрона в пълнителя, изстреляни на кратки откоси, автоматът щеше бързо да се изпразни, а сега нямаше друго автоматично оръжие. Измъкна се заднешком през портата и затича след Бренкшоу и Крис.

Те тъкмо минаваха през порта от ковано желязо в един заден двор през две къщи на отсрещната страна на уличката. Като влезе в двора, тя забеляза, че покрай оградата от двете страни на портата са посадени стари миртови храсти, образували гъст плет, през който трудно щяха да я забележат от улицата, освен ако не застанеха точно пред портата.

Лекарят изтика количката до задната страна на къщата, която беше в стил Тюдор, а не викторианска като къщата на Бренкшоу, но и тя беше строена преди най-малко четиридесет-петдесет години. Докторът тръгна по страничната алея, за да заобиколи и да излезе на следващата голяма улица.

В целия квартал светваха лампи. Лора беше сигурна, че хората притискат лица по стъклата, даже и по тъмните прозорци, но не вярваше да се вижда нещо.

Настигна Бренкшоу и Крис пред къщата и ги спря под сянката на близкия избуял храсталак.

— Докторе, моля ви да изчакате тук с пациента — прошепна Лора.

Бренкшоу целият трепереше и Лора се молеше на Бога да не получи сърдечен удар, но засега той се държеше.

— Ще остана тук.

Тя отведе Крис до съседната улица, където покрай двата тротоара бяха паркирани поне по десетина коли. В снопа синкава светлина от уличните лампи момчето изглеждаше зле, но не чак толкова, колкото се бе опасявала, не тъй уплашен както лекарят — започваше да свиква с ужаса. Лора му каза:

— Добре, започваме да пробваме вратите на колите. Ти ще вървиш оттук, аз ще тръгна по отсрещния тротоар. Ако вратата е отворена, проверяваш запалването под седалката на шофьора и търсиш ключове зад козирката за слънце.

— Разбрано.

Веднъж беше проучвала кражбите на коли, защото един от героите и беше крадец и между другото беше разбрала, че средно всеки седемнайсети шофьор оставя ключовете в колата през нощта. Надяваше се, че в град Сан Бернардино съотношението ще е още повече в тяхна полза, защото в Ню Йорк, Чикаго, Лос Анжелос или другите големи градове само един мазохист би оставил ключовете в колата, така че, за да се получи средното съотношение едно към седемнайсет сред останалите американци — доверчивите трябваше да са повече.

Лора се опита да наблюдава Крис, докато изпробваше вратите на колите по далечния тротоар, но скоро го изгуби от поглед. От първите осем автомобила четири бяха отворени, но вътре нямаше ключове. В далечината се дочу вой на сирени.

Той може би щеше да прогони мъжете в черно. Но все пак най-вероятно още я търсеха по алеята зад къщата на Бренкшоу, движеха се предпазливо и очакваха още стрелба.

Лора вървеше смело, без никаква предпазливост, без да се тревожи дали съседите ще я видят. По улицата растяха стари, но ниски, подкастрени финикови палми, които бяха добро прикритие. Освен това ако някой се беше събудил посред нощ, сигурно гледаше през прозорците на втория етаж и то не надолу към собствената улица през палмите, а към къщата на Бренкшоу, откъдето се чу стрелбата. Деветата кола беше „Олдсмобил Кътлас“. Ключовете бяха под седалката. Точно когато запалваше двигателя и затваряше вратата, Крис отвори откъм другата страна и показа връзка ключове, която бе намерил.

— Чисто нова „Тойота“ — обясни той.

— И тази ще свърши работа — отговори Лора.

Сирените наближаваха.

Крис захвърли ключовете на „Тойотата“, скочи в колата и двамата тръгнаха към алеята на отсрещната къща близо до ъгъла, където лекарят чакаше в сянката до стената на все още тъмната къща. Може би имаха късмет; може би вътре нямаше никой. Вдигнаха нейния пазител от инвалидната количка и го положиха на задната седалка на колата.

Сирените вече виеха съвсем наблизо — всъщност при далечния край на пресечката, в страничната улица се мярна полицейска патрулна кола със запалена червена светлина на път за къщата на Бренкшоу.

— Ще се оправите ли, докторе? — попита Лора, както затваряше задната врата. Той се беше строполил в инвалидната количка.

— Не е апоплексия, ако от това ви е страх. Какво по дяволите става, момиче?

— Нямам време, докторе. Трябва да изчезвам.

— Слушайте — каза той, — може би няма да им кажа нищо.