Светкавица

Лора рискува да изтича до телефонната будка до пазара, която се виждаше от колата. Намери дребни пари в чантата и с тях позвъни на Айда Паломар, учителката на Крис в Лейк Ароухед да и каже, че ще отсъстват до края на седмицата. Не и се искаше бедната, нищо неподозираща Айда да се озове в нашарената с куршуми и сплескана с кръв къща до Биг Беър, където без съмнение вече усилено работеха полицията и съдебната медицина. Не каза на Айда откъде се обажда, пък и не се канеше да се задържи в Йорба Линда.

Върна се в колата, седна и започна да се прозява, да се протяга и да масажира врата си, докато наблюдаваше подранилите купувачи да влизат и излизат от супермаркета на стотина метра от тях. Беше гладна. Крис се събуди след по-малко от десет минути, с подути очи и неприятен дъх в устата. Лора му даде пари да купи от магазина пакет кифли и два портокалови сока — такава закуска не беше кой знае колко хранителна, но даваше енергия.

— Ами той? — попита Крис и посочи нейния пазител.

Лора си припомни предупреждението на доктор Бренкшоу за опасността пациентът да се обезводни. Но знаеше, че не може насила да му дава течности, докато е в безсъзнание, за да не се задави.

— М-мм… купи още един портокалов сок. Може би ще успея да го събудя. Крис вече беше тръгнал да излиза от колата, когато тя добави:

— Може да вземеш и нещо за обяд, нещо, което няма да се развали — например един хляб и буркан фъстъчено масло. Купи също дезодорант и шампоан.

Момчето се засмя:

— Защо не ми даваш да ям такива работи в къщи?

— Защото, ако не се храниш пълноценно, съвсем ще се побъркаш, детенце.

— Чудя се как не взе микровълновата фурна, пресни зеленчуци и опаковка витамини, въпреки че трябваше да офейкаш от наемни убийци.

— Искаш да кажеш, че съм добра майка, но се тревожа за дреболии? Вземам предвид комплимента. Хайде върви. Той посегна да затвори вратата. — И Крис… — започна тя.

— Знам — прекъсна я момчето, — да внимавам.

Докато чакаше Крис да се върне, включи двигателя и пусна радиото да чуе новините в девет часа. Говореха за нея — сцената в къщата до Биг Беър и престрелката в Сан Бернардино. Както обикновено в такива случаи, историята беше неточна, несвързана и безсмислена, но потвърждаваше, че полицията я издирва из цяла южна Калифорния. Според репортера властите се надяваха бързо да я открият, главно защото лицето и беше добре познато.

Беше изумена предната нощ, когато Картър Бренкшоу я разпозна като прочутата писателка Лора Шейн. Не се възприемаше за знаменитост — беше само разказвачка, тъкачка на приказки, която работи на стана на езика за да изтъче платно от думи. Беше направила само едно рекламно турне за един от ранните си романи, но намрази скучното пътуване и повече не го повтори. Не даваше често интервюта. Никога не беше рекламирала стоки по телевизията, не се беше изказвала публично в подкрепа на един или друг политик и изобщо се беше старала да избягва участието в журналистическия цирк. Беше спазвала традицията да дава снимката си за обложките на книгите си, защото и се струваше безобидна, а и на нейните трийсет и три години можеше да се признае безусловно, че е поразително красива жена. Никога обаче не се беше замисляла, че лицето и е добре познато, както твърдеше полицията.

Сега беше слисана не само защото загубата на анонимността улесняваше полицията при издирването, но и защото знаеше, че да си знаменитост в днешна Америка означава да изгубиш самокритичността си и рязко да намалиш творческите си способности. Малцина успяваха да са едновременно общественици и добри писатели, вниманието на журналистите погубваше повечето творци. Лора се страхуваше от този капан почти толкова, колкото да я залови полицията.

Изведнъж осъзна с изненада, че ако е в състояние да се тревожи, че е знаменитост и може да изгуби художническия си дар, сигурно вярва в бъдещето, когато ще може да пише нови книги. През изминалата нощ няколко пъти се бе заричала да се бори до смърт, да защити сина си дори с цената на кръвопролитие, но като цяло положението и се бе видяло безнадеждно, а врагът — прекалено силен и недостижим, за да бъде унищожен. Сега нещо в нея се беше променило и бе събудило неясен, предпазлив оптимизъм. Може би това се дължеше на съня.

Крис се върна с голям пакет орехови кифли с канела, три портокалови сока в картонени кутии и другите покупки. Изядоха кифлите, изпиха сока и им се стори, че никога не са хапвали така вкусно.

Като свърши със закуската, Лора мина на задната седалка и се опита да събуди своя пазител. Напразно. Подаде третия сок на Крис и каза:

— Запази го. Сигурно скоро ще се събуди.

— Ако не го изпие, няма да може да вземе пеницилина — отбеляза Крис.

— Няма да му потрябва още няколко часа. Доктор Бренкшоу снощи му сложи доста голяма инжекция. Още му действа. Все пак Лора се тревожеше. Ако той не дойдеше в съзнание, вероятно никога нямаше да разберат истинската същност на опасния лабиринт, където се бяха изгубили и от който може би никога нямаше да излязат.

— И сега какво? — попита Крис.