Светкавица

— Ще намерим сервиз, там ще се освежим, после ще отидем в някой оръжеен магазин да купим муниции за автомата и револвера. След това… започваме да търсим мотел — такъв, какъвто ни трябва да се скрием.

Щяха да търсят убежище най-малко на петнайсет мили от дома на доктор Бренкшоу, където враговете им ги откриха последния път. Но дали разстоянието имаше значение за хора, които измерваха пътуванията си в дни и години, а не в мили?

* * *

Районите на Санта Ана, кварталите южно от Анахайм и околностите предлагаха най-много мотели от типа, който я интересуваше. Не искаше лъскав „Ред Лайън Ин“ или „Хауърд Джонсънз Мотър Лодж“ с цветен телевизор, плътен килим и плувен басейн със затоплена вода, защото известните заведения изискваха редовни документи за самоличност и надеждна кредитна карта, а тя не можеше да рискува да остави писмена следа, която щеше да насочи и полицията, и убийците. Напротив, търсеше мотел, който вече е достатъчно изцапан или занемарен, за да не привлича туристи, мърляво място, където с радост щяха да посрещнат случаен клиент и пари в брой, без да задават излишни въпроси, които биха го прогонили.

Знаеше, че няма да е лесно да намери стая и затова не се учуди, когато в първите дванайсет мотела не можеха или не искаха да я настанят. Единствените хора, които влизаха и излизаха от тези забутани места бяха млади мексиканки с бебета на ръце и цял куп деца след тях, младежи или мъже на средна възраст, също мексиканци, с маратонки, памучни панталони, фланелки и леки джинсови и кадифени якета. Някои от тях носеха сламени каубойски шапки, други — бейзболни кепета, но всички излъчваха напрегнатост и подозрителност. Повечето очукани мотели се бяха превърнали в пансиони за незаконно пребиваващи емигранти. Само в Ориндж Каунти живееха полулегално стотици хиляди, по цели семейства в една стая, по пет, шест или седем души, наблъскани в теснотията, само с по едно разнебитено легло, два стола и баня с едва-едва действащи водопроводи, за не по-малко от сто и петдесет долара седмично, без спално бельо, без камериерка, без никакви удобства, само с хиляди хлебарки. И все пак те бяха готови да понесат условията и да се оставят безропотно да ги експлоатират с мизерни надници, вместо да се върнат в родината и да живеят под управлението на „народно революционната“ власт, която десетилетия наред не им беше осигурила никакво братство, нищо друго освен отчаяние.

В тринайсетия мотел, „Синята птица на щастието“, собственикът управител все още се надяваше да обслужва туристи с по-ограничени възможности и не се беше поддал на изкушението да натрупа състояние на гърба на бедните емигранти. Част от двайсет и четирите стаи явно се даваха под наем незаконно, но мотелът все още осигуряваше ежедневна смяна на бельото, почистване, телевизори и две допълнителни възглавници във всеки шкаф. Обаче администраторът прие пари в брой, не настоя за удостоверяване на самоличността и избягна погледа и — тъжно доказателство, че след година-две „Синята птица на щастието“ ще се превърне в още един паметник на политическата глупост и човешката алчност в един свят, където по-добри паметници бяха не по-малко от надгробните плочи в старо градско гробище.

Мотелът бе построен в П-образна форма, с паркинг в средата. Стаята им беше в десния ъгъл на задното крило. Ветрилообразна палма цъфтеше близо до вратата — външно не личеше да е отровена от смога или притисната на късчето пръст сред толкова много бетон и асфалт, буйно растяща даже през зимата, сякаш природата я беше избрала за скрит знак, че възнамерява да си възвърне всяко ъгълче, откъдето е минало човечеството.

Лора и Крис разпънаха инвалидната количка и сложиха ранения в нея. Не направиха никакъв опит да прикрият действията си — все едно, че просто се грижеха за инвалид. Напълно облечен, с покрити рани, нейният пазител можеше да мине за болен от параплегия, ако не се обърне внимание на безпомощно отпуснатата върху рамото глава.

Стаята беше малка, макар и прилично почистена. Износеният килим беше пран наскоро, а топчетата прах в ъглите не бяха чак толкова големи. Тъмночервената карирана покривка на двойното легло беше оръфана по ръбовете и недостатъчно пъстра да прикрие две кръпки, но чаршафите бяха колосани и леко ухаеха на прах за пране. Преместиха нейния пазител на леглото и сложиха две възглавници под главата му.

Телевизорът със средно голям екран беше прикрепен с болтове върху олющена масичка с пластмасов плот, чиито задни крака бяха прикрепени по същия начин към пода. Крис седна на единия от двата съвсем различни стола, включи телевизора и завъртя очуканото копче за каналите — търсеше анимационни филми или повторения на стари филми. Спря се най-накрая на „Поумняване“, но промърмори, че е „прекалено глупав, за да е смешен“, а Лора се замисли колко ли момчета на неговата възраст биха си помислили така. Тя седна на другия стол.

— Защо не вземеш душ?

— И после да облека същите дрехи? — запита той, обзет от съмнения.