Тай-пан

— Не те обвинявам — каза Кълъм. — Аз само казах, че това би било голяма ирония. Познавам те много добре; всяко убийство трябва да бъде открито — мъж срещу мъж. Този е начинът, по който тай-пан би действал. Но не и аз. Никога. Уморих се да хващам хората натясно и да ги използвам. Аз не съм ти и никога няма да бъда. Трябва да се примириш с това. Ако твоята „Ноубъл хаус“ се провали в ръцете ми — добре, ще използвам твоите собствени думи — това ще е предопределение на съдбата. Ти си начисто. Ти ще се оттеглиш като тай-пан, след това всичко може да се случи. Никога няма да те разбера, а зная, че и ти никога няма да ме разбереш, но въпреки това, можем да останем приятели.

— Разбира се, че сме приятели — каза Струан. — Но ми обещай едно нещо — че никога няма да се сдружиш с Брок.

— Когато аз съм тай-пан, ще правя това, което според мен е най-доброто. Това няма да бъде повече твое решение. Това е законът, който ти установи, и аз се заклех да го следвам.

Чу се шум откъм плажа. Някъде отдалеч долитаха звуци от църковни камбани.

— Ще дойдеш ли на вечеря с нас тази вечер? В клуба?

— Да.

Кълъм си тръгна. Струан остана на бюрото си. „Как мога да запаля ентусиазъм у Кълъм?“ — попита се той.

Не можеше да намери отговор. Той извика секретарката си и и нареди всички сделки на компанията да бъдат приключени преди завръщането му от Хонконг. Излезе от кабинета си и по пътя за къщата на Мей-мей мислеше за Брок. Ще дойде ли той в клуба тази нощ да прави скандали, както Горт?

Струан се спря за миг и погледна към морето. „Уайт уич“ и „Чайна клауд“ изглеждаха красиви на следобедното слънце. Очите му спаднаха на Макао и той видя катедралата. Защо този дяволски епископ не определи справедлива цена за синконата? Бъди справедлив, Дърк. Той не е дявол. Но той те ангажира. Сега ти няма да го забравиш до края на живота си и ще направиш какви ли не услуги на църквата. И на дяволските католици. Все пак дяволи ли са те? Истината, сега.

Не.

Единственият дявол, когото познавам, е Горт и той е мъртъв — с него е свършено. Благодарение на Бога. Да. Горт е мъртъв. Но не е забравен.

Четиридесет и втора глава

„Чайна клауд“ вдигна котва на разсъмване. Морето беше спокойно, а вятърът — източен и постоянен. Но след два часа плаване бризът се усили. Струан остави Мей-мей в голямата каюта и излезе на палубата.

Орлов оглеждаше небето. То бе чисто до хоризонта, но някъде далече се събираха кълбовидни облаци.

— Оттам няма опасност — каза той.

— И там нищо смущаващо — каза Струан, като сочеше към морето.

Той тръгна по палубата и се отправи към предната мачта. С лекота се изкачи по нея, приятно гален от вятъра. Спря се на най-горната част на мачтата.

Той оглеждаше морето и небето, като внимателно търсеше признаци на зараждаща се буря, скрит риф или плитчина. Не откри никаква опасност до хоризонта.

За момент той се отдаде на удоволствието от скоростта, вятъра и морската шир, като благославяше съдбата за живота и за Мей-мей. Тя бе много по-добре — все още слаба, но по-силна от вчера.

Той огледа всички съоръжения на кораба. Търсеше повреди и слаби места… След това слезе от мачтата и се върна на квартердека. След един час вятърът отново се усили и клиперът се накланяше по-силно, а пръски от вълните мокреха най-долните платна.

— Бих предпочел да бъда в някое пристанище тази нощ — каза Орлов притеснено.

— Да. И ти ли го чувстваш?

— Нищо не чувствам. Само че наистина ще бъда щастлив да прекарам нощта в някое пристанище. — Орлов се изплю настрани ц извади тютюн за дъвчене. — Морето е добро, вятърът също, небето е чисто и въпреки това има дяволско вълнение.

— Винаги има вълнение в тези води.

— С ваше позволение, ще свалим платната и ще наредя на лоцмана да провери дълбочината. Може да има просто плитчина или подводни скали някъде наблизо.

Орлов потрепера и закопча якето си, макар че времето бе топло и вятърът приятен.

— Да.

Лоцманът бе изпратен напред да провери дълбочината. Моряците се изкачиха по мачтите и платната на „Чайна клауд“ бяха спуснати.

По-късно следобед корабът бе в безопасност в началото на западния канал. Наближаваше остров Хонконг. Надясно бе континентът. Това бе идеално плаване, без злополуки.

— Може би просто остаряваме — каза Струан с лека усмивка.

— Колкото по остарява човек, толкова повече морето иска да го потопи — каза Орлов без злоба, като гледаше океана. — Ако не бе този чудесен кораб, щях да се оттегля още сега.

Струан отиде при кормилото.

— Аз ще те сменя, кормчия. Иди да си починеш.

— Да, да, сър.

Морякът ги остави сами на квартердека.

— Защо? — Струан попита Орлов.

— Чувствам как морето ме гледа. То винаги наблюдава един моряк, изучава го. Но идва време, когато го гледа различно — ревниво, да, ревниво като жена. И също толкова опасно.

Орлов изплю през борда тютюна, който дъвчеше, и си изплаква устата със студен чай, който взе от платнената чанта в близката компасна будка.