Тай-пан

„Лорд Кънингтън, който никога не е бил източно от Суец, утвърждава себе си като експерт по значението на Хонконг. Повече от вероятно е, че той не знае дали островът е на север или на юг от Макао, на изток на запад от Пекин. Как смее да твърди, че адмиралът на славната ни флота е некомпетентен и не знае нищо относно корабоплаването и историческото значение на най-голямото пристанище в Азия? Какво бихме представлявали без кралската флота? Или без армията която по същия начин е подценена — не, опозорена — от абсурдното ръководене на външните ни отношения? Къде нашите войници ще намерят подслон или корабите ни убежище без Хонконг? Как смее този човек, който твърде дълго се задържа на поста си, да казва че опитните търговци, които разумно инвестираха цялото си бъдеще и имущество в Хонконг, са ненормални? Как смее да твърди, че тези, които прекараха целия си живот в Китай за славата на Англия, не знаят нищо относно отношенията ни с Китай, за огромното значение на свободно пристанище, търговски пазар и укрепен остров…“

По-нататък статията оценяваше значението на острова и описваше как, с голям риск за себе си, търговците бяха съживили Хепи вели и когато тя трябваше да бъде изоставена, те безстрашно започнаха изграждането на новия град за славата на Великобритания.

Това бе майсторски направена статия, определено тенденциозна.

Струан скри задоволството си. Той се бе погрижил тази статия да бъде публикувана. Ако той можеше да се покаже засегнат от статията, други щяха да станат агресивни.

— Шокиран съм! Как е посмял! Кънингтън трябва да бъде отзован!

— И аз мисля така! — Лонгстаф изпи пълната си чаша и я остави на масата. — Добре, аз съм уволнен. Целият ми труд, непосилна работа, преговори, борба — всичко пропадна заради този авторитарен и самозабравил се маниак, който се мисли за господар на света.

— Да пукна, ако той се измъкне от това, Уил! Трябва да предприемем нещо срещу него! Това няма да му се размине!

— Трябва, за бога! — Лонгстаф стана и нервно започна да се разяжда напред-назад в каютата. Струан почувства състрадание към него. — Какво ще стане сега? Кариерата ми е съсипана — всички сме разорени!

Предприел ли си нещо във връзка с всичко това, Уил?

— Нищо. — Лонгстаф гледаше навън през прозореца. — Този проклет остров е основната причина за проблемите ми. Тази дяволска скала ме унищожи. Унищожи всички ни! — Той седна, мрачен. — Вчера почти се стигна до бунт. Делегация от търговци дойде тук и поиска аз да откажа да напусна. Друга делегация, начело с Брок, поиска незабавно да напусна Азия с флотата, да отида в Лондон и да поискам отзоваването на Кънингтън и ако това е необходимо, да се блокира пристанището в Лондон. — Той поглади брадата си с ръка. — Добре, това е моя грешка. Аз трябваше да действам стриктно според моите инструкции. Но това не би било справедливо. Аз не съм жаден за власт, не ламтя да завладявам земя. По дяволите всичко! — Той повдигна глава. Лицето му бе изкривено от обида. — Адмиралът и генералът са доволни, разбира се. Ще пиеш ли?

— Благодаря. — Струан си наля бренди. — Не всичко е загубено Уил. Напротив. Щом се завърнеш, можеш да поставиш влиянието си в действие.

— Моля?

— Това, което си направил тук, е правилно. Ти ще можеш да убедиш Кънингтън, ако той още е на поста си. Очи в очи ти ще бъдеш в много по-силна позиция. Правото е на твоя страна. Това е очевидно.

— Срещал ли си някога Кънингтън? — горчиво попита Лонгстаф. — Не можеш да спориш с това чудовище.

— Така е. Но аз имам приятели. Ти имаш начин да докажеш, че си бил прав, не той.

Очите на Лонгстаф светнаха. След като Струан не се разтревожи от ужасната новина, не всичко бе загубено.

— Какъв начин, скъпи приятелю? — попита той.

Струан отпи от питието си с видимо удоволствие.

— Дипломатите са постоянни, правителствата се сменят. Преди да се завърнеш у дома, Пийл ще стане министър-председател.

— Невъзможно!

— Вероятно. Да предположим, че си съобщил новина от голямо значение, доказваща, че Кънингтън е идиот. Как Пийл и консерваторите биха те приели?