Тай-пан

— Той харчи пари, като че ли скалите на Хонконг са от злато. Разбира се, това не са наши пари, а на Жокейклуб — каза Варгас, като се опитваше да не показва неодобрението си. — Разбирам, че не се очакват печалби от клуба, защото всички приходи се изразходват за надбягвания, коне и т.н. — Той избърса изпотените си ръце с носна кърпа. Влажността на въздуха бе голяма. — Научавам, че сеньор Блоър е организирал борба с петли. Под егидата на клуба.

— Добре. Кога ще бъде това?

— Не зная, сеньор.

— Какво прави Глесинг?

— Всичко, каквото един пристанищен майстор трябва да прави. Но чувам, че е разярен срещу Лонгстаф, задето не му разрешава да отиде в Макао. Носи се слух, че ще бъде отзован.

— Маус?

— А, пастор Маус. Той се върна от Кантон и се настани в хотела.

— Защо каза това „а“, Варгас?

— Нищо, сеньор. Просто още един слух — отговори Варгас, притеснен, че си е изтървал езика. — Добре, изглежда… разбира се, ние, католиците, не го харесваме и не сме доволни, че протестантите не вярват като нас в спасението на душите ни. Във всеки случай, той има обичан от хората последовател, кръстен Хака, наричан още Хунг Хсу Чун.

— Има ли този Хунг Хсу Чун нещо общо с Хунг Мун и триадите?

— О, не, сеньор. Това име често се среща.

— Да, спомням си за него. Висок, особняк. По-нататък.

— Добре, няма много за разказване. Той започна да проповядва между китайците в Кантон. Не е известен като пастор Маус, нарича себе си брат на Исус Христос, казва, че през нощта разговаря с Бога. Той бил новият месия, той щял да очисти храмовете, както преди бил направил това брат му Христос, и още много подобни глупости. Очевидно той е луд. Всичко това би било много забавно, ако не беше толкова оскверняващо.

Струан помисли за Маус. Той го харесваше като човек и го съжаляваше. После отново си спомни думите на Сара. Да, каза си той, ти използва Волфганг по много начини. Но в замяна му даде това, което той пожела — шанса да покръсти езичниците. Без тебе той отдавна щеше да бъде мъртъв. Без тебе… стига за това. Маус сам трябва да намери спасението си. Пътищата към Бога са странни.

— Кой знае, Варгас? Може би Хунг Хсу Чун е това, което твърди, че е. Все пак — прибави той, като видя Варгас да се въздържа — съгласен съм. Това не е забавно. Аз ще говоря с Волфганг. Благодаря ти, че ми каза.

Варгас леко се изкашля.

— Мислите ли, че следващата седмица бих могъл да отсъствам? Тая горещина… хубаво би било да видя семейството си.

— Да. Вземи две седмици, Варгас. И аз мисля, че би било добре португалската общност да има свой собствен клуб. Откривам подписка. Тебе определям за временен касиер и секретар. — Той попълни чек и го откъсна. — Можеш да го осребриш веднага. — Сумата бе хиляда гвинеи.

Варгас бе развълнуван.

— Благодаря ви, сеньор.

— Без благодарности — каза Струан. — Без поддръжката на португалската общност ние не бихме имали никаква общност.

— Но, сеньор, тази новина — тази статия! С Хонконг е свършено. Короната анулира договора. Да удвоя броя на работниците? Хиляда гвинеи? Не разбирам.

— Хонконг ще живее, докато поне един търговец остане там и поне един кораб е в пристанището му. Не се тревожи. Някакви съобщения за мене?

— Мистър Скинър остави съобщение. Той би искал да ви види, когато ви е удобно. Гордън Чен също.

— Съобщи на Скинър, че ще се отбия в редакцията тази вечер. На Гордън кажи да дойде при мене в осем часа на борда на „Рестинг клауд“.

— Да, сеньор. О, още нещо. Спомняте ли си Рамзи? Морякът, който дезертира? През цялото време живял в една пещера на хълма като отшелник. На върха. Той е оцелял, като крадял храна от рибарското селище в Абърдийн. Изглежда, че е изнасилил няколко жени там. Китайците го хванали и го предали на властите. Вчера бе осъден. Сто удара с камшик и две години каторга.

— Биха могли и да го обесят — каза Струан. — Той няма да изтрае две години. Затворите са смъртни капани, неописуемо жестоки.

— Да. Ужасни. Благодаря ви отново, сеньор. Нашата общност ще бъде дълбоко признателна — каза Варгас. Той излезе, но почти веднага се върна.

— Извинете ме, тай-пан. Един от нашите моряци е тук. Китаецът Фонг.

— Да влезе.

Фонг влезе тихо и се поклони.

Струан изпитателно огледа набития сипаничав китаец. За трите месеца, прекарани в чужбина, той се бе променил в много отношения. Сега с лекота носеше европейска морска униформа, а плитката коса бе умело прикрепена под кепето му. Английският му бе приемлив. Превъзходен моряк. Послушен, коректен, бързо научаваше всичко.

— Какво правиш извън кораба?

— Капитан казва може отиде на брега, тай-пан. Разходи се по брега.

— Какво искаш, Фонг?

Фонг подаде измачкан лист хартия. Написаното бе с детски почерк. „Абърдийн. Същото място. Осем удара. Ела сам.“ Подписът бе „Бащата на Бърт и Фред“.

— Къде намери това?

— Кули спря мене. Даде мене.

— Знаеш ли какво пише?

— Прочел. Не чете лесно. Трудно, няма значение.

Струан огледа листа.

— Небето. Видя ли го?

— Да, тай-пан.

— Какво ти каза то?

Фонг знаеше, че бе подложен на тест.

— Тайфун — опасност — каза той.

— Колко време ще продължи?

— Не знае. Три дни, четири дни, повече, по-малко. Тайфун. Няма значение.