Тай-пан

— От вчера насам изглежда остарял — каза Пениуорт. — Има вид на човек, който умира прав.

На разсъмване Струан проверяваше здравите щори на прозорците на първия етаж. Той слезе по стълбите на партера и провери другите щори. Погледна към барометъра — 29,8 инча.

— За бога! — извика той и гласът му отекна наоколо. — Или падай надолу, или да свършва този проклет дъжд и това проклето време!

— Какво, тай-пан? — извика Мей-мей от площадката на стълбището.

Тя изглеждаше малка и очарователна.

— Нищо, моето момиче. Върни се в леглото — нареди й той.

Мей-мей слушаше шума от дъжда и й се искаше да е в Макао.

Там шумът от дъжда по покрива е винаги приятен.

— Не харесва този дъжд — каза тя. — Надявам се, децата са добре.

Много ми липсват.

— Да. Върни се в леглото. Бъди добро момиче! Аз ще изляза за малко.

Тя жизнерадостно му махна с ръка.

— Бъди внимателен!

Струан облече моряшкото си палто и излезе. Сега дъждът падаше под наклон. Той не бе се усилил през последния час. „Всъщност — помисли той — изглежда, че е отслабнал.“ Облаците се спускаха ниско. Той отново огледа „Чайна клауд“. „Корабът е хубав и стабилен“ — каза си. Струан се върна и отново провери барометъра. Без промяна.

Той закуси добре и се приготви да излезе отново.

— Горе! Долу! Защо толкова нетърпелив? Къде отива сега, айейа? — попита Мей-мей.

— При началника на пристанището. Искам да проверя дали Кълъм е добре. В никакъв случай не излизай навън и не отваряй врати и прозорци, Върховна лейди тай-тай или не Върховна лейди тай-тай.

— Да, съпруже. — Мей-мей го целуна.

Куинс роуд, покрит с дълбоки локви, бе почти безлюден. А вятърът и дъждът не преставаха и бе за предпочитане човек да е във фабриката. „Това напомня пролетен дъжд в Североизточна Англия. Не, не е толкова силен“ — мислеше си Струан.

Той влезе в сградата на пристанището и се отърси от дъжда.

Глесинг стана прав зад бюрото си.

— Добро утро. Странна буря, нали? Малко чай? — Той го покани да седне. — Предполагам, че търсиш Кълъм и мисис Струан. Те отидоха на ранната църковна служба.

— Моля?

— Ще се върнат всеки момент. Днес е неделя.

— О, аз забравих.

Глесинг наля чай от голяма кана, после го остави обратно на края на мангала. Стаята бе голяма и пълна с морски карти. Една мачта стигаше до тавана, а до върха й имаше някакъв люк. Подредени бяха сигнални флагчета, пушки и всякакви морски принадлежности.

— Какво мислиш за бурята?

— Ако това е тайфун, ние сме на пътя му. Това е отговорът. Ако вятърът не отслабне или не промени посоката си, тогава тайфунът ще мине над главите ни.

— Бог да ни е на помощ, ако си прав.

— Да.

— Веднъж попаднах в тайфун край Формоза. Никога не бих пожелал да съм в такъв момент в открито море; при това не бяхме близо до центъра на вихъра. Ако такова нещо съществува.

Силен пристъп на вятъра притисна щорите на прозорците. Те погледнаха ветропоказателя. Все още духаше неумолимо от север. Глесинг постави на бюрото чашата си за чай.

— Аз съм ти длъжник, мистър Струан. Оня ден получих писмо от Мери. Пише ми колко сте били любезни с нея — ти и Кълъм. Особено ти. Тя, изглежда, е много по-добре.

— Видях я точно преди да замина. Тя наистина изглеждаше десет пъти по-добре, отколкото когато я видях за първи път.

— Тя казва, че ще я изпишат след два месеца. Казал си на пастора, че ти поемаш отговорността за нея. Разбира се, сега аз поемам тази отговорност.

— Както желаеш. Това е само формалност.

Струан се чудеше какво би направил Глесинг, когато разбере истината за Мери. Разбира се, че ще научи истината. Как би могла Мей-мей да вярва, че това „няма да стане?“

— Докторът каза ли от какво е болна?

— Стомашно разстройство.

— И тя така пише. Благодаря ти отново.

Глесинг посегна към една карта на бюрото си и изтри от нея петно от чай.

— Кълъм спомена, че си бил в кралската флота като младеж. В Трафалгар. Надявам се, не възразяваш, че те разпитвам, но баща ми нямаше честта също да служи там. Чудех се на кой кораб си бил. Той бе адютант на адмирал лорд Колингууд на…

— На „Ройал Съверин“ — каза Струан вместо него. — Да. Аз бях на този кораб.

— О, господи! — можа само да каже Глесинг.

Струан пазеше това нарочно в тайна от Глесинг. Той обаче знаеше, че има на разположение още един коз в играта, ако е необходимо да привлече Глесинг на своя страна.

— Да. Разбира се, аз не си спомням баща ти — бях новобранец и се плашех от службата. Но адмиралът бе на кораба „Ройал Съверин“ и аз също.

— О, господи! — повтори Глесинг.

Той бе видял кораба със сто и десет оръдия, когато бе малко момче.

— Кораб с осемстотин тридесет и шест моряци и с бъдещия тай-пан на „Ноубъл хаус“! Не се учудвам защо сме спечелили битката, о, Господи!

— Благодаря — каза Струан. — Но много малко съм допринесъл в тази битка.