Тай-пан

Струан прекоси площада. Край него сновяха мъже, бързаха да натоварят останалия багаж в последните минути. Натежалите кораби бяха подредени по протежението на пристана. Малко по-нататък забеляза Горт и Брок да сипят ругатни и заповеди по своите моряци и чиновници. Някои от търговците бяха вече заминали и той замаха приветливо с ръка, когато един от корабите се отправи надолу, по течението. От другата страна на реката лодкарите наблюдаваха заминаването и шумно предлагаха да теглят съдовете до средата на течението, тъй като вятърът пречеше на отделянето от дока.

Лорчата на Струан беше двумачтова, доста широка и дълга четирийсет фута. Маус беше вече на кърмата.

— Всичко се изясни, тай-пан. Говори се, че хопото завзел къщата на Тай-сен. Там открили пет милиона рупии в сребро.

— И какво?

— Нищо. Слух, хайн? — Маус изглеждаше уморен. — Всички, които покръстих, изчезнаха.

— Ще се върнат, не се безпокойте. А в Хонконг ще покръстите още много други — отзова се Струан съчувствено.

— Хонконг е единствената ни надежда, нали?

— Да — Струан тръгна по пристана. Видя как от американската фабрика се отдели един висок кули и се сля с тълпата на площада. Струан се отправи също нататък.

— Айейа. Какви вие, янки, прави кан?

— По дяволите, тай-пан — чу се възгласът на Купър изпод шапката на кулито. — Толкова ли личи, че съм преоблечен?

— Височината ви издава, приятелю.

— Исках просто да ви пожелая попътен вятър. Не зная кога отново ще ви видя. Разбира се, разполагате с трийсет дни.

— Но вие не вярвате, че те са достатъчни?

— Ще разбера след трийсет и няколко дни, нали така?

— Между другото купете осем милиона фунта чай.

— С какво, тай-пан?

— С какво обикновено плащате за чая?

— Ние наистина сме ваши агенти. Поне още трийсет дни. Но аз нищо не мога да ви купя без пари.

— Продадохте ли всичкия си памук?

— Не още.

— Не е зле да побързате да го продадете.

— Защо?

— Търговията на пазара спада.

— Тогава ще се намеси Индепендънс.

— Ще бъде жалко, нали?

— Надяваме се, че ще се справите някак с Брок. И ще построите свой „Индепендънт клауд“. Искам да имам удоволствието лично дави победя.

— Не бързайте — отвърна Струан миролюбиво — и се пригответе да купувате бързо и в големи количества. Ще ви дам знак.

— Без нас ще бъде различно, тай-пан. Всеки от нас ще загуби по нещо, ако заминете.

— А може изобщо да не замина.

— Донякъде желая да ви няма. Повече от всички други вие заграбихте и отдавна държите голяма част от пазара. Време е да освободите моретата.

— Да ги освободим за американските кораби?

— И за други. Но не при условията, диктувани от Британия.

— Ние винаги ще владеем моретата. Длъжни сме. Вие сте аграрна страна, а ние сме индустриалци. Моретата са ни нужни.

— Един ден ние ще завладеем моретата.

— Може би тогава те няма да са ни нужни повече, защото ще владеем небесата.

Купър се засмя.

— Не забравяйте нашия облог.

— Това ми напомня, че получих писмо от Аристотел преди няколко дни. Моли да му изпратим заем, за да излезе от затруднението. Пише, че… „онази прелестна комисия ще почака до лятото, тъй като се разболяла от шарка…“ Разполагаме с много време да я гоним до дупка или… да я гътнем в леглото.

— Не вярвам да е Шиваун. Тя е студена като лед.

— Отново ли ви отблъсна?

— Да. Бихте ли вметнали една добра дума за мен?

— Нямам намерение да се намесвам в преговорите.

Зад гърба на Струан Купър зърна Брок и Горт да се приближават към тях.

— Ако Брок не стигне до Хонконг, вие ще имате на разположение много време, нали?

— Имате предвид едно малко убийство?

— Няма да е малко. За вас то ще означава много нещо, тай-пан.

Добър ден, мистър Брок.

— Сигурен бях, че това сте вие, мистър Купър — засмя се Брок. — Много мило от ваша страна, че сте дошли да ни изпратите. — После се обърна към Струан: — Тръгваш ли вече?

— Да. Горт ще трябва да гледа задницата на кораба ми оттук до Уампоа. После от „Чайна клауд“, та чак до Хонконг. Както обикновено.

— След четири дни ще гледаш единствено своя задник, защото ще те хвърлят в затвора за длъжници, където ти е мястото! — каза Брок с пресипнал глас.

— Чак до Хонконг, Горт — повтори Струан. — Но няма смисъл да се надбягвам с теб. Не те бива дори и за лодкар.

— Кълна се, че съм по-добър от теб.

— Ако не беше баща ти, щеше да станеш за смях в Азия.

— Върви по дяволите, куч…

— Дръж си езика! — излая Брок. Той знаеше много добре, че Струан ще бъде доволен, ако Горт го нарече „кучи син“ на публично място, защото тогава може да го извика на дуел. — Защо се заяждаш с момчето, а?

— Не се заяждам с него, Тайлър. Просто говоря обективно. Не е зле да го научиш как да се държи и как да стане добър моряк.

Брок се въздържа и не отговори. Засега Горт все още не може да се сравнява със Струан. Поне засега. След една-две години, когато захитрее, нещата ще се променят. Но, дявол го взел, все още е рано. Освен това не подобава на един англичанин да рита в червата врага си, който лежи безпомощен на земята. Като тоя скапан Струан.

— Приятелски бас. Обзалагам се на хиляда гвинеи, че момчето ми ще те победи. Преди теб ще докосне пилона със знамето в Хонконг.