Тайният живот на Беки Б. ((Маниашки роман))

Боже, почва се. Вие ми се свят от страх. Не знам накъде трябва да гледам. Нито кога трябва да заговоря. Краката ми треперят. Стискам здраво длани в скута си. Ярката светлината на прожекторите бие право в очите ми. Чувам от лявата ми страна да забръмчава камера и си напомням да не й обръщам внимание.

— Отново сме заедно! — изведнъж възкликва Ема, обръщайки се към камерата. — Я да видим сега, какво бихте избрали да ви подарят? Стенен часовник или двадесет хиляди лири стерлинги?

„КАКВО? — мисля си шокирано. — Но това е МОЯТА реплика. Това АЗ трябваше да го кажа!“

— Отговорът е повече от очевиден, нали? — продължава Ема невъзмутимо. — Всички ние ще предпочетем двадесетте хиляди.

— Абсолютно! — вметва Рори с лъчезарна усмивка.

— Е, да, но когато неотдавна „Флагстаф Лайф“ разпраща до инвеститорите си циркулярно писмо със съвет да преместят спестяванията си в новоучреден фонд — продължава Ема, чиято физиономия изведнъж е станала почти погребална, — на хората изобщо не им става ясно, че ако го направят, ще изгубят двадесет хиляди лири стерлинги, които биха получили при процедурата по прехвърлянето на предишния печеливш фонд към новия собственик на компанията. Ребека Блумууд е журналистката, разкрила тази скандална история. Ребека, мислиш ли, че подобни машинации и измами са често срещано явление?

Изведнъж всички се вторачват в мен, очаквайки отговора ми. Камерата е насочена към лицето ми. В студиото се възцарява мълчание.

Два и половина милиона души седят пред телевизорите в домовете си и ме гледат.

О, Боже, умирам, не мога да дишам!

— Мислиш ли, че хората трябва да бъдат по-предпазливи и по-внимателни по отношение на инвестициите си? — припира ме Ема.

— Да — успявам да изцедя от себе си, а гласът излиза от гърлото ми някак странно приглушен. — Да, би трябвало.

— Люк Брандън, ти си тук като представител на „Флагстаф Лайф“ — казва Ема, като ме загърбва. — Мислиш ли, че…

Мамка му! Жалка работа! Бях абсолютно ЖАЛКА! Какво му стана на гласа ми, по дяволите?! Какво стана и с целия ми така добре отрепетиран сценарий на въпроси и отговори?

А ето че сега не слушам и Люк какво говори. Не може така! Хайде, Ребека! Вземи се в ръце! Съсредоточи се!

— Не бива да се забравя — чувам Люк да обяснява спокойно и плавно, — че всъщност никой инвеститор не разполага с някакво ИЗКОННО ПРАВО на компенсации и приравнителни бонуси. Така че в случая и дума не може да става за измама! — набляга той и се усмихва на Ема. — А само за отделни инвеститори, които са малко по-алчни, отколкото би било добре за самите тях. Този тип хора вечно живеят с представата, че изпускат някаква аванта, защото някой нарочно иска да ги прекара — поради това и започват да разпространяват злостни слухове за компанията. Същевременно има хиляди други инвеститори, които са се облагодетелствали от „Флагстаф Лайф“.

Какво? Какво казва?

— Разбирам — вметва Ема, кимайки умно. — Люк, смяташ ли, че…

— Момент, моля! — с изненада се чувам да я прекъсвам. — Само… минутка. Правилно ли чух, Люк Брандън? Ти току-що нарече ИНВЕСТИТОРИТЕ алчни?

— Не всички — отвръща Люк. — Но някои определено да.

Гледам го невярващо, а кожата ми буквално настръхва от обида.

Представям си Дженис и Мартин — най-милите, най-безкористните и всеотдайни хора на света — и ме задавя такъв гняв, че няколко мига съм неспособна да проговоря.

— Истината е, че през последните пет години повечето инвеститори във „Флагстаф Лайф“ са се радвали на рекордно висока възвръщаемост на вдоженията — продължава да обяснява Люк на Ема, която кима умно. — И смятам, че именно това добро, качествено инвестиране трябва да бъде в центъра на вниманието на хората, а не дали ще получат изневиделица някой и друг бонус. В крайна сметка „Флагстаф Лайф“ поначало е била учредена, за да осигурява…

— Поправи ме, ако греша, Люк — прекъсвам го настоятелно, като се старая да говоря колкото се може по-овладяно и делово. — Поправи ме, ако греша, но доколкото знам, „Флагстаф Лайф“ първоначално е била учредена като взаимоспомагателна каса, нали така? Тоест за ВЗАИМНО ОБЛАГОДЕТЕЛСТВАНЕ на всички нейни членове. А не за облагодетелстване на едни за сметка на други.

— Абсолютно — потвърждава на секундата Люк, без да трепне дори. — Но сигурно ще се съгласиш, че това не дава автоматично на всеки инвеститор правото да очаква, че ще получи бонус от двадесет хиляди лири стерлинги при прехвърляне на фонда към друг собственик, нали?

— Да, така е — казвам и продължавам, като леко повишавам глас: — Но пък повече от сигурно дава на инвеститорите правото да очакват, че няма да бъдат заблуждавани и мамени от компания, в която влагат парите си вече петнадесет години примерно, нали така? Хората са се доверили на съвета, който им е бил даден от ТЯХНАТА компания. И ето докъде ги доведе това доверие!

В отговор Люк заявява безизразно:

— Инвестирането е хазарт. Понякога имаш късмет и печелиш, друг път…