Тайният живот на Беки Б. ((Маниашки роман))

КАКВО? Толкова съм шокирана, че слушалката се изплъзва от ръката ми, изтраква силно по бюрото, полита към пода, повличайки след себе си и телефона. Навеждам се да ги вдигна, а сърцето ми изведнъж затуптява бързо като на заек. Как е узнал Дерек Смийт къде работя? Кой му е дал номера ми тук?

— Добре ли си? — пита Клеър Едуардс любопитно.

— Да — изпръхтявам. — Да, всичко е наред.

Сега обаче тя ме гледа, И вече няма как да затворя телефона и да се престоря, че е било грешка. Налага се да говоря с него. Само без паника! Какво да направя, за Бога?! Добре де, ще му говоря припряно и ведро и ще гледам да се отърва колкото се може по-бързо от него.

— Здравейте — казвам припряно и ведро в слушалката. — Съжалявам, че не ви поздравих веднага, но в момента съм страшно заета с нещо спешно. Знаете как е при нас!

— Миз Блумууд, изпратих ви няколко писма — казва Дерек Смийт, — но не получих удовлетворителен отговор на никое от тях.

Усещам бузите ми неволно да пламват. О, Боже, май наистина е ядосан. Но това е ужасно! Какво право има този човек да ми звъни тук и да ми разваля деня?!

— Боя се, че бях много заета — отговарям. — Моята… леля беше много болна. Трябваше да… отида и да се грижа за нея. Надявам се, че разбирате.

— Разбирам — казва той. — И все пак…

— А после тя умря — добавям припряно.

— Съжалявам — отвръща Дерек Смийт. Ама по гласа му ИЗОБЩО не личи, че съжалява. — Но това не променя факта, че понастоящем балансът на сметката ви показва…

Ама този човек няма ли сърце?! Докато ми говори за баланси, дългове и договори, нарочно изключвам мозъка си, за да не чуя нещо, което би ме разтревожило. Гледам втренчено шарките по псевдодървеното покритие на бюрото ми и се чудя дали пък да не се престоря, че случайно изпускам слушалката върху вилката на телефона. О, Боже, това е ужасно! Какво да направя? КАКВО ДА НАПРАВЯ?

— И ако този проблем не бъде решен в най-скоро време — долита до мен сухият и строг глас на Дерек Смийт, — ще бъда принуден да…

— Няма проблем — чувам се най-неочаквано да го прекъсвам. — Няма никакъв проблем, защото… скоро ще имам пари.

— О, така ли?

— Да — отвръщам, преглъщайки мъчително. — Защото… защото моята… леля ми е завещала известна сума.

Което в известен смисъл е почти истина, нали така? Искам да кажа, че леля Ърминтрюд несъмнено би ми завещала пари. В края на краищата, аз съм била любимата й племенница, нали така? Ами да! Пък и кой друг се сети да й купи шал от „Дени енд Джордж“?

— Ще ги получа след около две седмици — продължавам в телефона и добавям за повече достоверност: — Хиляда лири.

В следващия миг осъзнавам, че е трябвало да кажа десет хиляди — това вече наистина щеше да го впечатли. Е, все едно, късно е вече.

— Искате да кажете, че след две седмици ще ни изпратите чек за хиляда лири, с които да покриете част от задълженията си по вашия кредит, така ли? — уточнява Дерек Смийт.

— Ами… да — казвам след кратка пауза. — Предполагам, че да.

— Радвам се да го чуя — отговаря ми той. — Слагам към досието ви кратка паметна записка за този наш разговор, миз Блумууд, и ще очаквам да получим от вас хиляда лири в понеделник, 27 март.

— Чудесно — казвам нахакано. — Това ли е всичко?

— Да, засега. Дочуване, миз Блумууд.

— Дочуване — отговарям и затварям телефона. Слава Богу! Разкарах го.