Тайният живот на Беки Б. ((Маниашки роман))

— Здрасти. Панталоните и тениските са в складовото помещение. Намери си твоя размер и се преоблечи в някоя от пробните.

Уф, вярно бе. Като се замисля сега, всички продавачки в „Али Смит“ са облечени еднакво. Почти като… някаква униформа, предполагам. Преобличам се послушно, макар и с неудоволствие, в една от пробните и се поглеждам в огледалото — да си призная, страшно съм разочарована. Тези сиви панталони определено не ми отиват, а тениската е направо потискащо безлична. Изкушава ме желанието да попитам Даниел дали да не си подбера нещо друго, което да е по-подходящо за мен, но тя изглежда доста заета, така че си премълчавам. Може би другата седмица ще си поговоря с нея по този въпрос.

Но въпреки че не си харесвам тоалета, пак изпитвам тръпка на ВЪЗБУДА на излизане от пробната. Стратегически насочените лампи изливат ярка светлина, подът е полиран до блясък, звучи примамлива музика, атмосферата е пропита с дух на вълнуващо очакване. Чувствам се като актриса на сцена. Поглеждам се в едно от големите огледала и прошепвам: „С какво мога да ви помогна?“ Или може би ще е по-добре да казвам: „Мога ли да ви помогна?“ Решавам да бъда най-очарователната и неустоима продавачка на света. Хората ще идват тук, водени от единственото желание да бъдат обслужени от мен. Взаимоотношенията ми с клиентите ще бъдат фантастично дружелюбни. За мен ще пишат в „Ивнинг Стандард“ — в някоя от онези техни невероятно вълнуващи и изискани колонки за предпочитани магазини. Може дори да направя свое собствено телевизионно шоу.

Все още никой не ми е казал какво точно да правя, ето защо — водена от добрата си (както винаги) интуиция — приближавам блондинката, която сортира в красиви цветови съчетания изящните тоалети по ринговете със закачалки, и казвам:

— Дали да не се пробвам набързо?

— Какво? — пита тя, без да ме поглежда.

— Мисля, че ще е добре да опозная ринговете, нали? Преди да настане наплив от клиентки.

Сега вече блондинката ме поглежда и за моя изненада избухва в смях:

— Да опознаеш ринговете, така ли? Въобразяваш си, че ще те пуснем направо при клиентките, а?

— О! — изчервявам се леко засегната. — Мислех си, че…

— Ти си начинаеща, миличка — заявява ми назидателно блондинката. — Ринговете не са за теб. Върви при Кели, Тя ще ти покаже какво ще правиш днес.

Сгъвам пуловери и джемпъри. Сгъвам скапаните им пуловери и джемпъри. Ето, това ми е работата. Клиентките ровят по рафтовете, вземат и разглеждат ту един, ту друг пуловер или жилетка, после ги захвърлят обратно както им дойде, а аз тичам след тях пак да ги сгъвам и подреждам. Към единадесет сутринта вече съм тотално изтощена — и да си кажа правичката, цялата тази работа не ми доставя никакво, ама абсолютно никакво удоволствие! Давате ли си изобщо сметка колко тотално депресиращо е да сгънеш някоя разбишкана жилетка точно така, както е прието да се сгъва в „Али Смит“, да я сложиш обратно на мястото й, като я аранжираш красиво на рафта — и само след миг да видиш как някоя мърла я взема, тръсва я, разглежда я с недоволна физиономия и я захвърля немарливо върху другите?! Направо ти иде да й изкрещиш: „НЕ Я ПИПАЙ, ЩОМ НЯМА ДА Я КУПУВАШ!“ Дори видях едно момиче да взема от рафта и да разгъва ама точно същия пуловер като този, който вече носеше на гърба си! Искам да кажа: тая не е съвсем наред, нали така?!

На всичкото отгоре не мога и да разговарям с клиентките. Гледат през теб, сякаш продавачката не е живо човешко същество. Никой не ми зададе нито един интересен въпрос, например: „Тази блуза отива ли си с обувките ми?“ или „Къде мога да намеря наистина готина черна пола за не повече от шестдесет лири?“ С ОГРОМНО удоволствие бих отговаряла на подобни въпроси. Ама не, питат ме само: „Къде е тоалетната?“ или „Къде има банков автомат?“ За цялата сутрин не съм установила ни едно-едничко свястно взаимоотношение с клиентка!

О, Боже, пълна депресия! Едничката надежда, която ме крепи, е рафтът в дъното на бутика, където са струпани последните бройки от една или друга серия, чиито цени са намалени. Краката ми сами ме носят към него и не мога да откъсна поглед от чифт дънки със зеброва шарка, чиято цена е намалена от сто и осемдесет на деветдесет лири. Много добре ги помня тези дънки още от времето, когато бяха на централния рафт. Дори съм ги пробвала веднъж. И ето че сега най-неочаквано пак ги виждам — намалени! Ама наистина не мога да откъсна поглед от тях! Дори са дванадесети номер. Моята мярка!

Добре де, знам, че идеята е да не харча пари — ама пък такъв късмет се пада веднъж на сто години, нали така? Това са най-страхотните дънки, които съм виждала през живота си. Пък и деветдесет лири са НИЩО за чифт наистина добри дънки. В „Гучи“ ще ви изръсят минимум с петстотин. О, Боже, искам ги! ИСКАМ ГИ!

Точно се замотавам за пореден път в дъното на бутика, за да им се полюбувам с въжделение, когато Даниел притичва към мен и аз се стряскам виновно. Но тя само ми казва:

— Готова ли си вече да минеш към пробните? Сара ше ти покаже кое как е.

Край на сгъването! Слава Тебе, Господи!