Тайният живот на Беки Б. ((Маниашки роман))

Изведнъж в главата ми се обажда тревожно звънче. Опасност, опасност, опасност! Трябва да направя нещо. О, Боже, трябва веднага да направя нещо: да сменя бързо темата! Твърде късно! Сега вече съм зрител, който наблюдава от върха на планината как два влака се сблъскват долу в долината.

— Ребека живее във Фулхам — казва Филип. — Ти в коя банка си, Ребека? Нищо чудно и ти да си клиентка на Дерек!

И Филип избухва в гръмогласен смях, сякаш е казал някаква страхотна шега. Дерек се позасмива любезно.

На мен обаче не ми е до смях. Замръзвам на мястото си, наблюдавайки като хипнотизирана как се сменят израженията по лицето на Ерика Парнъл. Как постепенно се сеща коя съм. Погледът й среща моя и усещам как по гръбначния ми стълб плъзва леден студ.

— Ребека Блумууд — казва Ерика с доста по-различен глас от преди. — ЗНАЕХ си аз, че това име ми е известно. Случайно да живеете на Бърни Роуд, Ребека?

— Право в десетката! — възкликва Филип доволно. — Как познахте? — пита, отпивайки от шампанското си.

„Млъквай, Филип! — скърцам със зъби мислено. — Млъквай!!“

— Там живеете, нали? — пита Ерика с меден, но остър като бръснач гласец.

О, Боже, сега пък Филип ме гледа, очаквайки да отговоря утвърдително.

— Да — отговарям със свито гърло и усещам как се изчервявам силно.

— Дерек, схвана ли коя е тя? — пита Ерика все така престорено мило. — Това е Ребека Блумууд, една от нашите клиентки. Мисля, че онзи ден говори с нея по телефона. Сети ли се? — Гласът й изведнъж зазвучава сурово: — Дето й беше умряло кучето.

Настъпва тежко мълчание. Не смея да погледна Дерек Смийт в очите. Всъщност, не смея да погледна никой и нищо, освен пода.

— Ей на това му се вика съвпадение! — възкликва Филип и предлага: — Още по чаша шампанско?

— Ребека Блумууд? — смаяно пита Дерек Смийт. — Просто не мога да повярвам.

— Е, да! — казвам и отчаяно гаврътвам остатъка от шампанското си. — Ха-ха-ха! Колко малък е светът, нали? Впрочем, аз трябва да тръгвам, за да интервюирам и…

— Момент! — спира ме Ерика с остър като бръснач тон. — Надявахме се да можем да си поговорим с вас, Ребека. Нали, Дерек?

— Да, наистина! — отговаря Дерек Смийт.

Вдигам очи и срещам погледа му. И изведнъж ме побиват тръпки на страх. Този човек вече изобщо не ми прилича на добродушен вуйчо от ситуационен комедиен сериал. А по-скоро на всяващ ужас квестор, който ме е спипал да преписвам на държавен изпит.

— Стига, разбира се — добавя Дерек Смийт, гледайки ме настойчиво, — и двата ви крака да са невредими и да не страдате от някакво смъртоносно възпаление.

— Това пък що за шега е? — пита Филип, готов да се разсмее.

— Как е кракът ви, впрочем? — пита Ерика сладко-милно.

— Добре — смутолевям. — Добре, благодаря.

Тъпа кучка!

— Чудесно — казва Дерек Смийт. — Значи се уговаряме за понеделник, в девет и половина сутринта, нали? — После поглежда към Филип и добавя: — Надявам се не възразявате Ребека да мине за малко при нас преди работа?

— Не, разбира се! — отговаря Филип.

— А ако случайно не дойде на срещата ни, вече знаем къде да я открием — казва Дерек многозначително, а на мен стомахът ми свива от ужас.

— Ще дойде, ще дойде, няма къде да ходи! — казва Филип и добавя шеговито: — Защото в противен случай ще си намери белята.

Ухилва ми се закачливо, вдига чашата си като за наздравица и се отдалечава. „О, Боже! — мисля си, обзета от паника. — Не ме оставяй насаме с тях!“

— Е, с нетърпение очаквам да се видим в понеделник — отбелязва Дерек Смийт. Замълчава за миг, а после добавя, гледайки ме втренчено. — А доколкото си спомням от телефонния разговор, който проведохме онзи ден, дотогава очаквате и да получите някакви пари.

Мамка му! Надявах се вече да е забравил.

— Точно така — отговарям след кратка пауза. — Абсолютно. Парите от леля. Добре че ми напомнихте! Неотдавна леля почина и ми остави известна сума в наследство — пояснявам за Ерика Парнъл.

Тя обаче изобщо не изглежда впечатлена.

— Добре — казва Дерек Смийт. — Ще ви чакам в понеделник.

— Чудесно — отговарям и му се усмихвам възможно най-уверено. — С нетърпение очаквам да се видим!