Тайният живот на Беки Б. ((Маниашки роман))

ОКТАГОН

Вкус… стил … визия

Финансов отдел

8-и етаж

Тауър Хауз

Лондон Роуд

Уинчестър

----------------------------------------------------------------------------

Кредитна карта № 7854 4567

Миз Ребека Блумууд

Бърни Роуд 4, ап. 2

Лондон

20 март 2000 г.

Скъпа миз Блумууд,

ПОСЛЕДНО НАПОМНЯНЕ

Въпреки моето уведомително писмо от 3 март все още дължите 245.57 лири стерлинги по Вашата кредитна карта от „Октагон“. Ако не внесете парите в седемдневен срок, сметката Ви ще бъде закрита и ще бъдат предприети последващи мерки.

Радвам се, че сте открили Господа и че сте приели Исус Христос за свой Спасител. За съжаление това няма никакво отношение към настоящия проблем.

С нетърпение очаквам да получа плащането Ви в най-скоро време.

Искрено Ваш,

Грант Елсмор,

мениджър на отдел

„Сметки на клиенти“

Тринадесет

О, Боже! Кофти работа. В смисъл, не че ме е хванала параноя, нали така? Ами работата си е наистина адски кофти!

Седя в метрото на път за вкъщи и гледам отражението си в прозореца — изглеждам толкова спокойна и безгрижна. Но то е само външно. А вътрешно… вътрешно умът ми се гърчи и върти насам-натам като паяк, опитвайки се да намери изход от положението. Върти се, върти се, върти се в един омагьосан кръг, а изход все няма и няма. Добре, стига! Спри!! Успокой се и дай да видим още веднъж с какви възможности разполагаме.

Първа възможност: Отивам на срещата и си казвам истината.

Не, не мога. Просто не мога. НЕ МОГА да отида там в понедел ник сутринта и да си призная, че не само няма никакви хиляда лири наследени от починала леля, но и никога няма да има. Защото какво ще стане тогава? Ами това, че ще се напушат страхотно и ще почнат да ми четат конско, нали така? Ще ми извадят всички разходи, ще почнат да обсъждат една по една всичките ми покупки и… О, Боже, прилошава ми само като си го помисля. Не, не мога да го направя. Не мога да отида. Не мога и това си е.

Втора възможност: Отивам на срещата и лъжа.

Добре де, и какво лъжа по-точно? Че хилядата лири ще пристигнат всеки момент, сигурация. И че в най-скоро време очаквам да получа и други средства. Хммммм. Да, не е зле. Само дето си мисля, че няма да ми повярват. Което означава, че пак ще се напушат страхотно и ще ми четат конско. Ааа, не! Няма начин!

Трета възможност: Не отивам на срещата.

Идеално! Само че ако не отида, Дерек Смийт ще се обади на Филип и двамата ще вземат да се разприказват. И тогава нищо чудно всичко да излезе наяве и той да разбере, че в действителност изобщо не съм чупила крак. Нито съм имала възпаление на жлезите. А след това няма да мога носа си да покажа в офиса. Ще бъда безработна. Животът ми ще свърши още на двадесет и пет годишна възраст. Но пък цената може би си струва.

Четвърта възможност: Отивам на срещата с чек за хиляда лири.

Върхът! Влизам с танцова стъпка, подавам чека, питам небрежно „Нещо друго?“ и си излизам все така с танцова стъпка. Върхът!

Но откъде да ги намеря тези хиляда лири до понеделник сутринта? Откъде?!

Пета възможност: Избягвам.

Което обаче би било абсолютно детинска постъпка. Един зрял човек не би постъпил така. Изобщо не си струва да го обмислям.

Чудя се само къде бих могла да отида. Може би някъде в чужбина. В Лае Вегас. Ами да! И там мога да спечеля цяло състояние в казината. Един милион лири стерлинги или някаква подобна сума. А може дори и повече. И после… да… после пращам факс на Дерек, в който го уведомявам, че закривам банковата си сметка при тях поради това, че му е липсвала вяра в мен.

Боже, да! Няма ли да е страхотно? „Скъпи мистър Смийт, бях леко изненадана от неотдавнашния Ви намек, че не разполагам с достатъчно средства, за да покрия разходите по кредита си, и доста шокирана от саркастичното Ви държание към мен. От приложения чек за милион и двеста хиляди лири стерлинги става ясно, че разполагам със солидни средства, които в най-скоро време ще прехвърля при някой от конкурентите Ви. Той несъмнено ще се отнася към мен с повече уважение от Вас. Послепис: Изпращам копие от това писмо до началниците Ви в централния офис.“