Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

— Боя се, че времето ни изтече — побързва да вметне Ема, когато стигам до някакъв логичен завършек. — Хиляди благодарности на нашия финансов експерт, Ребека Блумууд. Уверена съм, че всички ще последваме мъдрите й напътствия. След рекламната ни пауза очаквайте резултатите от нашето пътуване до Нюкасъл, както и „Хивън Сент 7“ на живо тук, в студиото.

Отново замръзваме за миг-два в очакване индикаторът на камерата да угасне, след което всички се отпускаме и раздвижваме.

— Дотук добре — отронва Ема, загледана в листа пред себе си. — Да видим какво следва…

— Чудесно се справи, Ребека — казва Рори въодушевено, като ми се усмихва ведро. — Отлична работа.

— О, Зелда — скача на крака Ема, — може ли да ти кажа две думи? Страхотна беше, Ребека — добавя тя. — Наистина страхотна.

Изведнъж всички изчезват нанякъде и аз оставам сама на снимачната площадка, беззащитна и уязвима. Отчаяно се опитвам да избягвам погледа на Дерек Смийт и да мисля колкото се може по-бързо.

Може и да успея да се изплъзна през някой страничен изход.

А може и просто да остана да си седя на дивана и да не мърдам оттук. Все някога ще му доскучее и ще си тръгне. Ами да, предполагам, че няма да посмее да навлезе в самото снимачно пространство, нали така?

Може и ДА СЕ ПРЕСТОРЯ, ЧЕ СЪМ НЯКОЙ ДРУГ. Върхът! И без това с целия този грим, дето ми го сложиха, изглеждам като съвършено друг човек.

Ей, чакай малко! Изведнъж ми хрумва нещо друго — ами да, кой казва, че той изобщо ме е видял?! Може би е тук поради някаква съвършено различна причина. Вероятно ще участва в шоуто или нещо подобно. Точно така. Присъствието му тук няма нищо общо с мен. Значи… ставам, минавам забързано покрай него, измъквам се навън и всичко ще е наред.

— Извинявай, душа — приближава към мен някакъв мъж в джинси, — ама трябва да махна оттук този диван.

— О, добре — скачам послушно от мястото си.

В желанието си да не се пречкам на човека обаче, по погрешка отново срещам погледа на Дерек Смийт. Продължава да гледа право в мен. Чака ме!

О, Боже!

Добре де, само без паника!! Всичко ще бъде наред — продължавай да вървиш, Ребека! Просто продължавай да си вървиш и се прави, че не го познаваш.

Грижливо отбягвайки погледа му, аз си пооправям уж безгрижно полата, поемам си дълбоко дъх, стисвам зъби и се устремявам през студиото към изхода. Крача решително и делово, с каменно изражение на лицето и очи, приковани в двойната врата към коридора. Дотук добре. Браво, Ребека! Остават само още няколко крачки. Само още няколко крачки и…

— Миз Блумууд!

Гласът му се забива в тила ми като куршум. За миг ми минава мисълта да се престоря, че не съм го чула. Може би дори да се хвърля тичешком към вратата. Но Зелда и Ема са спрели близо до нея и нещо си говорят. Сигурно са го чули да ме вика. О, Боже, няма измъкване!

Обръщам се на пета, като се преструвам, че се чудя кой ли ме вика — надявам се, че изглеждам убедително, когато присвивам неуверено очи към него, сякаш едва сега го виждам.

— О, здравейте! Не може да бъде! — казвам му с лъчезарна усмивка. — Каква изненада! Как сте?

Един от техниците ни прави знак да говорим тихо, при което Дерек Смийт ме прихваща за лакътя и настойчиво ме извежда във фоайето пред студиото. Там се обръща към мен, а аз му се усмихвам с хладнокръвна учтивост. Хм, добре де, да приемем, че това е една най-обикновена среща в обществото.

— Миз Блумууд…

— Днес времето е чудесно, не мислите ли? — казвам ведро.

— Миз Блумууд, срещата ни! — отвръща ми Дерек Смийт многозначително.

О, Боже, надявах се досега да е забравил!

— Срещата ни… — повтарям като ехо и се преструвам на разсеяна. — Ъъъ… — Изведнъж ме осенва гениално вдъхновение: — Точно така. За утре, нали? С нетърпение очаквам да я проведем.

Дерек Смийт изглежда така, сякаш всеки миг ще избухне.

— Не е за утре, миз Блумууд! Беше за понеделник сутринта! И вие изобщо не се явихте!

— Ооо?! — отронвам уж замислено. — Ааа, да, ОНАЗИ среща. Вижте, извинявайте за тогава. Смятах да дойда, честно. Само че… само че…

Само че… не мога да се сетя: за нито едно едничко достоверно извинение за неявяването ми. Вече съм използвала абсолютно всички възможни причини за изклинчване. Свеждам очи, хапя устни, пристъпвам смутено от крак на крак… абе с една дума, чувствам се като провинило се дете.

— Миз Блумууд… — пуска уморена въздишка Дерек Смийт. — Миз Блумууд… — повтаря, като потърква замислено с длан лицето си. После ме поглежда и продължава: — Съзнавате ли от колко време вече ви пиша писмо след писмо? Давате ли си сметка откога се опитвам да ви убедя да дойдете в банката да поговорим?

— Ами… не знам съвсем…

— От шест месеца! — натъртва Дерек Смийт и прави многозначителна пауза. — Цели шест месеца все увъртате и отлагате. Бих искал за момент да си представите какво ми коства всичко това на мен самия. Безкрайно и безсмислено писане на писма. Десетки безрезултатни телефонни обаждания. Часове изгубено време и усилия както за мен, така и за асистентката ми Ерика. Време и усилия, които, ако трябва да бъдем откровени, би имало повече смисъл да вложим другаде.