Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

…двамата заговорваме едновременно.

— Не, ти кажи — подканям го аз и усещам, че се изчервявам — Моето не беше… Ти кажи.

— Добре — съгласява се Люк, леко свивайки рамене. — Канех се да те питам би ли приела да вечеряме заедно тази вечер?

Зяпвам го изумена.

Какво иска да каже с това „да вечеряме заедно“? Да не би да иска…

— Да обсъдим някои делови въпроси — продължава Люк. — Много ми допадна идеята ти да се направи промоция на някой фонд по време и в стила на януарските разпродажби.

Какво мое му допаднало?

Каква идея? За какво гов…

О, Боже, спомням си! Ама той сериозно ли говори? Защото тогава просто ме беше налегнал един от онези мои глупави моменти да дрънкам каквото ми дойде наум, без изобщо да мисля какво говоря.

— Мисля, че това би било много подходяща промоция специално за един от нашите клиенти — казва Люк. — И се питах дали би приела да работиш като консултант по проекта. На хонорар, разбира се.

Консултант. Хонорар. Проект.

Не, не мога да повярвам! Абсолютно сериозно говори.

— О! — преглъщам мъчително, с необяснимо чувство на разочарование. — О, разбирам. Ами, предполагам… предполагам, че тази вечер ми е свободна.

— Чудесно — кимва Люк. — Да речем, в „Риц“?

— Щом искаш… — съгласявам се нехайно, сякаш непрекъснато ходя да вечерям в „Риц“.

— Чудесно — повтаря Люк и присвива очи в усмивка. — С нетърпение ще чакам да се видим довечера.

И тогава… О, Боже!… за мой неописуем ужас не успявам да се възпра и се чувам да питам злобничко:

— Ами Саша? Тя няма ли някакви планове да излизате заедно тази вечер?

В същия миг усещам, че се изчервявам като домат. Мамка му! Това пък сега за чий го изтърсих?!

Настава дълго мълчание. Обзема ме желание да избягам, да се свра някъде и да умра.

— Саша си замина преди седмица — казва най-сетне Люк.

— О! — отронвам неуверено, като вдигам глава да го погледна. — Съжалявам.

— Без предупреждение. Събра си куфара и си замина — пояснява Люк, като среща погледа ми. — Е, можеше да бъде и много по-лошо… — добавя, свивайки пренебрежително рамене. — Добре поне, че не купих пътната чанта към куфара.

О, Боже, не! Едва се сдържам да не се разкикотя! Не, не бива да се кикотя! Не бива!

— Съжалявам — успявам най-сетне да кажа.

— Не и аз — казва Люк.

Гледа ме безкрайно сериозно и смехът в мен постепенно умира. Отвръщам нервно на погледа му и сърцето ми забива все по-гръмко.

— Ребека! Люк!

Извръщаме едновременно главя и виждаме Зелда, която приближава към нас с бележник в ръка.

— Фантастично! — възкликва тя. — Точно както го искахме. Люк, ти беше страхотен! А Ребека… — Тя приближава, сяда до мен на дивана и ме потупва по рамото. — Ти беше направо върхът! Толкова великолепно се представи, че си помислихме… би ли приела да останеш и да отговаряш като наш експерт на запитванията на зрителите малко по-късно в шоуто?

— Какво? — зяпвам я изумено. — Но аз… аз… Не, не мога! Та аз не съм експерт по абсолютно нищо.

— Ха-ха-ха, много добре! — засмива се одобрително Зелда. — Страхотното при теб, Ребека, е това, че не си вириш носа, а се държиш съвсем непринудено. Ние тук те виждаме като очарователна смесица между финансов гуру и съседското момиче. Даваш много информация, но по достъпен начин; имаш големи познания, които обаче умело обвързваш със здравия разум. Накратко, ти си точно финансовият експерт, с когото хората биха искали да поговорят и да се посъветват. Ти как смяташ, Люк?

— Смятам, че Ребека ще се справи великолепно с тази роля — чувам да отговаря Люк. — Не се сещам за друг, който да е по-добре квалифициран от нея за подобна работа. И освен това мисля да не ви се пречкам повече. — Става и ми се усмихва. — Довиждане, Ребека, ще се видим по-късно. Бай, Зелда.

Гледам го замаяно как крачи към изхода, като минава внимателно между кабелите по пода. За един момент ми се приисква да се обърне и да ме погледне.

— Ами добре тогава — казва Зелда, хваща ръката ми и я стисва. — Дай да уточним нещата.

Двадесет и две

Аз съм създадена да се снимам по телевизията. Това е истината. Абсолютно съм РОДЕНА да се снимам по телевизията.

Отново седим на дивана — Рори, Ема и аз, а по телефона Ани от Лийдс ни признава с треперлив глас, че никога не е подавала данъчна декларация.

Поглеждам към Ема и й се усмихвам, а тя ми намигна в отговор. Вече съм човек от екипа им. Член на бандата. Никога преди, през целия си живот, не съм се чувствала по-уютно и щастливо.

Най-шантавото е, че преди, когато трябваше мен да ме интервюират, буквално си глътвах езика от нерви… а сега, когато съм от страната на водещите, съм съвършено спокойна, сякаш плувам в свои води. Господи, по цял ден мога да се занимавам с това! Дори ярките светлини вече не ми пречат. Възприемам ги като нещо съвършено нормално. Освен това, докато чаках, успях да си отработя пред огледалото в гримьорната една по-ласкателна за фигурата ми поза за седене на дивана — коленете прибрани едно до друго, краката кръстосани в глезените, — към която се придържам през цялото време.