Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

— Да — отговаря Люк. — Да, имам. Ребека… — Той свежда очи, поклаща глава и сякаш се усмихва на себе си, а после отново приковава поглед в моя и казва: — Имаш право, Ребека.

В студиото изведнъж се възцарява гробна тишина. Отварям уста да отговоря, но от нея не излиза нито звук. С крайчеца на окото си виждам Рори и Ема да се споглеждат озадачено.

— Извинявай, Люк, но… — обажда се най-сетне Ема. — Искаш да кажеш, че…

— Права е — казва Люк, свивайки леко рамене. — Ребека е абсолютно права. — Взема оставената пред него чаша вода, обляга се назад на дивана и отпива голяма глътка, а после казва: — Моето лично мнение е, че тези инвеститори са заслужавали паричния бонус. Искрено съжалявам, че не са го получили.

Не, не може да бъде, сигурно сънувам! Люк се съгласява с мен?! Но как така се съгласява с мен?!

— Ясно — обажда се Ема, сякаш леко засегната. — Доколкото разбирам, променяш първоначалната си позиция, така ли?

Настава кратко мълчание. Люк гледа замислено в чашата си с вода, после вдига поглед и казва:

— Моята компания е наета от „Флагстаф Лайф“, за да поддържаме връзките им с обществеността и публичния им имидж. Но това съвсем не означава, че аз лично одобрявам всичко, което те правят… или дори че съм информиран за това какво правят. — Люк замълчава за миг, после продължава: — Истината е, че нямах ни най-малка представа за тази история, докато не прочетох статията на Ребека в „Дейли Уорлд“. Която, между другото, е великолепен образец на журналистическо разследване — добавя той, като ми кима. — Поздравления.

Аз го зяпвам безпомощно, неспособна дори едно „благодаря“ да изрека. Никога, през целия си живот, не съм се чувствала по-объркана и смутена. Ще ми се да заровя лице в ръцете си, бавно и внимателно да обмисля станалото… Но няма начин — снимат ме на живо по телевизията и в момента ме гледат два и половина милиона души в цялата страна.

Мамка му, надявам се, че краката ми не изглеждат много дебели.

— Ако аз бях инвеститор във „Флагстаф Лайф“ и това ми се беше случило на мен, щях да бъда много ядосан и обиден — продължава Люк. — НАИСТИНА съществува такова нещо като лоялност към лоялния клиент; и НАИСТИНА трябва да се постъпва справедливо. Горещо се надявам всеки мой клиент, когото представлявам пред обществеността, да изповядва тези два принципа.

— Разбирам — казва Ема и се обръща към камерата. — Е, станахме свидетели на твърде неочакван обрат! Люк Брандън, дошъл в студиото като представител и защитник на „Флагстаф Лайф“, сега твърди, че те са постъпили некоректно и несправедливо. Още нещо, Люк?

— Да си призная — казва Люк с крива усмивка, — не съм убеден, че след всичко това ще представлявам и занапред „Флагстаф Лайф“.

— Ооо! — проточва Рори, като се привежда умно напред. — А би ли ни казал защо?

— А стига бе, Рори! — възкликва Ема нетърпеливо. Врътва с пресилено отчаяние очи към небето, Люк не издържа и се разсмива.

В следващия миг всички се заливат в смях, към който се присъединявам с леко истеричен кикот. Срещам очите на Люк, усещам как нещо като светкавица прорязва гърдите ми и бързо отклонявам поглед встрани.

— Ами добре, чудесно, всичко е ясно — изведнъж спира да се смее Ема, овладява се и се усмихва делово към камерата: — Това беше всичко от финансовите експерти. Но останете с нас, защото след рекламната пауза ще говорим за завръщането на секси панталонките по модните ревюта…

— …и за антицелулитните кремове… дали наистина има ефект от употребата им? — вметва Рори.

— А нашите специални гости, „Хивън Сент 7“, ще пеят на живо за вас тук, в студиото ни — завършва триумфално Ема.

От високоговорителите бликва музикалната заставка за рекламната пауза. В същия миг Ема и Рори скачат едновременно от дивана.

— Чудесен дебат — подвиква ни Ема и добавя, като се втурва навън: — Извинете ме, ама ще умра, ако не се изпишкам.

— Великолепна дискусия — сериозно заявява Рори. — Не разбрах нито дума, но пък беше много ефектно като за телевизия.

Той плясва Люк по гърба, махва ми с ръка за довиждане и забързано излиза от студиото.

Изведнъж всичко свършва. Всичко вече е свършило. Двамата с Люк оставаме сами, седнали в двата противоположни края на полукръглия диван. Ярката светлина на прожекторите все още бие в очите ни, микрофоните са все още на реверите ни. Чувствам се някак разголена и беззащитна. И леко замаяна.

Нима всичко това преди малко наистина се случи?

— И така… — казвам колкото да наруша тягостното мълчание и лекичко се покашлям.

— И така… — повтаря Люк и се поусмихва. — Браво на теб.

— Благодаря — отвръщам и прехапвам устни в новопоследвалото тягостно мълчание.

Чудя се дали го чакат големи неприятности. И дали в сферата на връзките с обществеността да отправиш нападки срещу собствения си клиент на живо по телевизията не е равнозначно на това продавачка в бутик да крие дрехи от клиентите.

И дали наистина е променил мнението си заради моята статия? Заради мен?!

Но няма начин да му задам подобен въпрос, нали така?

Мълчанието става все по-тягостно и по-тягостно. Не издържам, поемам си дълбоко дъх и…

— Чудя се дали…

— Канех се да…