Тамплиерът

След като напуснаха Константинопол с кораби, кръстоносците се прехвърлиха през пролива на свети Георги, за да продължат пътя си към Йерусалим през Анатолия46 и Румския султанат. От самото начало турските съгледвачи не ги изпускаха от поглед. Божията армия следваше същия път, който бе изминала и сбирщината на Пиер Отшелника. По протежението му като страшно предупреждение турците умишлено бяха оставили останките от хилядите съсечени от тях при Елеонопол и на други места. Купчини гниещи скелети, отрязани глави, набучени на пръти, пръснати из трънаци и остри скали, около кладенци и извори, зловещо се взираха в тях. Следите от кървавото клане поуталожиха плама у някои, но други се настървиха за отмъщение. Божията армия бавно напредваше в стегнати бойни строеве, дълги върволици от каруци, коне, магарета и камили и пъплещи редици от мъже, жени и деца, които изнемогваха под палещото слънце. Вървяха към завладяния от турците град Никея47, с неговите отбранителни кули, огромни порти и олющени жълтеникави стени. Непревземаемата крепост Никея от три страни беше защитена с внушителни укрепления, а Асканийското езеро48 защитаваше четвъртата му страна. Въпреки това сред кръстоносците от Божията Армия духът беше висок. Разполагаха с достатъчно запаси от царевица, вино, пшеница и ечемик, а отъпканият, криволичещ път към Никея беше ясно обозначаван от съгледвачите им с кръстове от дърво или метал.

Като цяло пътят беше приятен и лек. Елеонор пътуваше в една от каруците, обзета от размисли повече за видяното в Константинопол, отколкото за очакващото ги в Никея. И Норбер, и Алберик се държаха вече по-дружелюбно, приветстваха я като истинска сестра, сякаш някаква невидима преграда по чудодеен начин се беше стопила. Дори въздържаната Иможен беше казала нещо по този повод. А иначе мислите на Елеонор се връщаха често върху наученото за федаините и техните заплахи. Как ли са стигнали толкова близо до Константинопол? Дали не са се предрешили и смесили с търговците или сарацинските наемници, които там бяха на всяка крачка? В знак на внимание и в подкрепа на казаното от него Теодор, видимо смутен, беше подарил на Елеонор малка икона, рисувана на дърво, много подобна на онези изображения, които беше видяла в „Света София“, напомняне за връзката между тях. Елеонор вече разбираше въодушевлението на Юг, както и строгата дисциплина, наложена сред Бедните братя от Храма. Бяха се отправили към Йерусалим не само за да освободят Божи гроб, но и за да открият доказателства за Страстите Христови и Неговото Възкресение. Юг твърдеше, че трябва да победят и да се пречистят, за да станат достойни за притежаването на толкова свети реликви. Нищо чудно, че намеренията им бяха обвити от такава тайнственост. Ловците на реликви като Магьосника — който и да беше той — не биха се поколебали и на убийство за подобни безценни светини, а и дума не можеше да става федаините да им позволят да влязат безпрепятствено на мястото, което си бяха избрали да пазят.

Елеонор, седнала в друсащата се по пътя каруца, се чудеше дали Просителите, които вървяха малко по-напред пред нея, приемат сред своите хора разбойници като Магьосника. Белтран изпитваше огромно недоверие към Жан и я беше предупредил да бъде нащрек с този негодник и сбирщината му. Впрочем, откакто бяха напуснали Константинопол, Белтран се беше присламчил към Елеонор и Иможен. Вдовицата се радваше на изключителното му внимание. Той се оказа приятен спътник, също като Теодор, а по собствените му думи, в друг случай трудно би напуснал Прованс, както бе привързан към всичките му прелести и най-вече към поезията и песните на юга. Не беше рицар, а оръженосец, нунций49 и пратеник, радваше се на добър прием сред всички кръстоносци и така научаваше за всички слухове и за свадите между водачите.

След дълъг преход най-накрая стигнаха Никея. Турците се бяха оттеглили в града, очакваха нападение. Юг заведе Елеонор да разгледа солидните укрепления, високите жълти стени с повече от сто кули, обградени изцяло от двоен защитен ров. Елеонор тъкмо се беше прибрала в шатрата си, когато се надигна вик „Au secours! Au secours!“50. Рогове и тръби засвириха за тревога. Двете с Иможен се втурнаха по заобиколените от шатри сухи оврази, водещи към средата на лагера. Там стоеше огромна каруца, с по четири пръта във всеки свой край с бойни знамена на тях, с огромен дървен олтар и над него — прост черен кръст. Двама мъже, облечени като монаси в дълги черни раса, седяха гърбом към колелата на каруцата, с извадени мечове и ножове. Срещу тях се изправяше стена от враждебно настроени франкски пешаци, отпуснали пики и копия.

— Съгледвачи! Съгледвачи! — обвинително се издигна глас. — Хванахме ги при опит да избягат с рисунки на лагера и записани числа.