Тамплиерът

Юг хвърли пергамента на масата. Елеонор го взе и внимателно разгледа предупреждението. Бележката бе написана на нормански френски, със съвършено оформен почерк.

— Това ли са им оставили? — попита тя. — Набелязали са ги за убийство?

— Получили са нещо подобно — отвърна Теодор, — но това — той посочи пергамента — беше предназначено за нас.

Наведе се под масата и развърза връзките на кошовете, които обикновено носеше преметнати през рамо, после измъкна два дълги извити ножа, привързани един за друг с кървавочервена връв.

— Ние сме — подхвана напевно Юг, сякаш започваше молитва — Бедните братя от Храма. По Божията воля, ще превземем Йерусалим и съкровищата, които той пази. Ще бъдем братство, ревностно в службата си към нашия Господ, посветили се на опазването на името Му и на възвисяване величието на Неговите страдания. Не искаме да проливаме кръвта на евреи или на мюсюлмани, но ще следваме своето откровение, защото, както е казано в „Притчи Соломонови“: „Без откровение свише народът е необуздан.“

— Ами предупреждението? — попита Елеонор, овладявайки страха си.

— Същото като онова, което е било отправено към брат Норбер и отец Алберик — меко отговори Юг. — Бяха го приковали към една от възглавниците на леглото преди две нощи. Федаините знаят намеренията ни и ни чакат!

Част пета Дорилея: Празникът на свети апостол Яков, 25 юли 1097 г.

Hominumque contentio mundi hujus et cupido.

Ден, в който ще секнат сред людете раздорите и ламтежите от земния живот.

„Съдният ден“, свети Колумба

Dens vult! Така иска Бог! Дрезгав боен вик отекна над долината, извиси се над обраслите с борове хълмове и подплаши птиците от кипарисовите дървета. Да, Deus vult, мислеше Елеонор, докато седеше на куп възглавници в отмъкнатата от противниците шатра близо до бойното поле на Дорилея. Облаци прах нахлуваха през отвора на великолепната, макар и поопърлена шатра от скъп плат и украсена със златни пискюли. Вдясно от входа имаше голямо петно от засъхнала кръв. Елеонор се насилваше да не му обръща внимание, докато диктуваше на писаря Симон — човек на много религии, както сам беше описал себе си. Беше копт, пленник, когото Елеонор спаси от смъртоносния боздуган на Изрода. Симон седеше и търпеливо чакаше неговата „господарка-сестра“ да си събере мислите. Беше приготвил всичко: дъска за писане, подострени пера, мастилници, пемза, малко пясък, както и свитъци плячкосан пергамент. Симон, чието коптско име Елеонор трудно произнасяше, гледаше с обожание към спасителката си и в същото време се поздравяваше наум за вродената си дарба да се измъква на косъм от смъртта. Обученият писар — владеещ гръцки и франкски, без да се споменават латинския и „лингва франка“, който се говореше по пристанищата — беше служил при фатимидски44, селджукски, гръцки, франкски, като и арменски, сирийски и еврейски господари. Като обучен писар, той умееше да изготвя ръкописи, да съставя шифри и да слави Бога така, както пожелае господарят му. Сутринта на 19 юли 1097 Симон се събуди като ревностен мюсюлманин. Но докато потъна в трескав и изпълнен с кошмари сън същата вечер — според добре нагласената история, скалъпена от него за Елеонор — той вече беше благочестив християнин, пленен от султана на Рум пред Никомидия45. Въпреки всичко, Симон, както сам се бе кръстил на Симеон Стълпник — пустинникът, преживял години на върха на един стълб — съвсем искрено харесваше Елеонор. Допадаха му сериозното й бледо лице, обрамчено от черни коси, и живите й засмени очи. Ако тя желаеше да си припомня поразителните събития, преживени от франките по време на налудничавия им поход до Йерусалим както сама ги описваше, тогава тъкмо той беше човекът, който й трябваше. Но решението да не споделя вярата й беше непоклатимо. Ако турците ги нападнеха и ги разгромяха, Симеон тайничко си даде дума, че ще се скрие както и последния път, ще отърве кожата си от секирата, меча или копието и ще се обяви отново за най-благочестив мюсюлманин.

С крайчеца на окото си Елеонор също изучаваше Симон: мургавото му лице, старателно подрязаните му и намазани с масло мустаци и брада, костеливото му тяло, дългите ръце и слаби пръсти. Изглеждаше доста изтънчен мъж. Носеше гривни, обица на лявото си ухо и свободна тъмнозелена туника, която пристягаше на кръста с бяла връв. Симон е роден разказвач, мислеше си Елеонор, а тъкмо такъв й трябваше. И други пишеха хроники, записваха разкази и пишеха писма за случилите се събития, защо тогава тя да не продължи своята хроника с малко помощ от обучен човек?

— Запиши го така, както ти го разказах — рече тя на Симон.

Той събра длани и се поклони.

— Както пожелаеш, господарке-сестро, така и ще бъде сторено! — ясните му тъмни очи гледаха ведро, изражението на лицето му издаваше престорено робско смирение.

Е да, Deus vult, така си и беше, размишляваше Елеонор.