Тамплиерът

Юг, Годфроа, Белтран и Теодор — надянали доспехите си и въоръжени — бяха взели овалните си щитове и боздуганите. Норбер и Алберик, с пламнали лица, се присъединиха към пешаците, които се събираха зад конете. Черен дим се издигаше от току-що запалените огньове, чийто дим трябваше да скрие действията на Божията армия. Турската конница се събра за нова атака. Планът им беше прост: да нападнат, да притиснат франките към стените на Никея, да ги разгромят и да освободят града. Както записа по-късно в хрониката си Елеонор: турците допуснаха две грешки. Мислеха си, че цялата франкска армия се състои от отрядите на граф Реймон и че уменията им на бойното поле няма да са по-добри от тези на парцаливите последователи на Пиер Отшелника. Бързо разбраха, че са преценили зле. В ранния следобед за втори път конниците в бели роби като прииждаща река заляха склоновете. Франките, скрити зад пелената от черен дим, наблюдаваха и чакаха, после нападнаха. Подвижната, тежка, желязна завеса от възседнали конете си рицари връхлетя врага и бойната линия на турците се разкъса. Франките ги пометоха и настана такава кървава сеч, че пролятата кръв напоила земята, потече на тънки ручейчета по склоновете. После рицарите се върнаха и отново нападнаха. Турците не удържаха и побягнаха. Известно време франките ожесточено ги преследваха, а после победоносно се прибраха в лагера, със забучени на пики и копия ужасяващи трофеи, повели цели редици пленници, на чиито вратове бяха увесили отрязаните глави на другарите им.

Разкарваха насам-натам пленниците, надсмиваха им се и ги унижаваха. Добутаха единият от катапултите, даден им от Алексий, до ръба на големия защитен ров, опасващ Никея. По залез-слънце започнаха да мятат отсечените и събрани в рибарски мрежи глави в града. Някои от тях се размазваха в страховита каша в насипите. Други прелетяваха над назъбените стени и дори от отдалеченото място на което седеше, Елеонор дочуваше стенанията на затворените зад стените на града хора. Килидж Арслан беше претърпял поражение! Божията армия се сети отново за пленниците. Скупчиха ги в средата на лагера, накараха ги да паднат на колене, за да ги обезглавят. Писарят Симон беше сред заловените при товарните каруци. Той отчаяно умоляваше да му пощадят живота. Палачите не му обърнаха внимание. Изведнъж пленникът се отскубна и побягна през лагера, следван по петите от Грозника и Изрода, оръженосците на Жан Вълка. Симон с писъци тичаше по тесните пътечки, сподирян от подигравките и смушкван от пияни зрители. Елеонор, която се бе оттеглила в шатрата си, чу врявата и излезе. Беглецът почти връхлетя отгоре й и се строполи в краката й. Изрода и Грозника го спипаха.

— Не съм умолявал, сестро — спря да пише Симон.

— Не, Симон, не си. Само каза, че не искаш да умираш. Заяви, че си католик, пленен от турците. Ако си спомням точно — сухо добави Елеонор, — ти дори цитира каноничното право, макар това да не направи изобщо впечатление на онези две грозилища.

— Камилски фъшкии — прошепна той. — Но благодарение на теб, господарке-сестро… — приведе се напред. — А, впрочем, може ли да положа клетва като един от Бедните братя от Храма? Знам някои неща.

— Така ли, Симон? — Елеонор присви очи.

— Знам тайни за разни скрити неща. Дочух слуховете.

Елеонор стрелна с очи Иможен, която спеше върху куп възглавници.

— Симон, непрекъснато се изумявам от способността ти да дочуваш — усмихна се тя. — Но нека продължим с нашата хроника.

— Разбира се, господарке-сестро, при все това аз трябва да добавя благодарностите си към теб и твоя благороден брат, задето ми спасихте живота. Толкова съм ви благодарен…

— Хрониката, Симон…

— Да, господарке-сестро…