Читаем Тамзин полностью

Така се започна, но не остана дълго толкова безобидно. Някои от миражите така си и останаха призрачни, по-тънки дори от Тамзин, но други изглеждаха толкова истински, че постоянно отскачах встрани, за да не се сурна по някой хълм, заравнен от някой Уилоби, или да се сблъскам с огромните стари скални блокове, издигащи се сред царевичната нива или сред пасището на овцете. В къщата всъщност всичко това беше смешно най-вече, защото бях единственият човек, който усещаше, че става нещо необичайно. Веднъж забравих и предупредих Тони за блатистия и обрасъл с водни треви вир точно насред лъскавия под на студиото му. Друг път заставах на прага на музикалната стая и мигах, без да влизам, докато Сали не се подразни. Но аз не можех да я видя заради каменистите поля или дивите гори помежду ни.

Навън, под обичайното небе на Дорсет (обикновено ветровито и сиво-люляково, без значение пролет ли е или не)… навън беше друго. Навън през повечето време не можех да бъда сигурна къде и кога се намирам. Някои сутрини излизах от къщата и всички бараки и външни постройки бяха изчезнали — всичко освен самото имение. Не беше останало друго освен хълмове тук, тъмнозелен дол там и може би дивечова пътека помежду им. Не ми оставаше нищо, освен да не се отдалечавам от къщата, докато миражите не се разтворят, а винаги ставаше така, рано или късно. Беше почти като да си съдията Джефрис, но от другата страна — и двамата се бяхме вкопчили в Имението като в единствената истина сред свят на трескави бълнувания. Това беше най-близкото до проумяване, което постигнах по отношение на него.

Постоянно ги наричам миражи, сънища, сенки, но те бяха нещо повече и още тогава го знаех. Мийна също знаеше, макар и да не можеше да ги види.

— Това са посещения — каза ми тя — и според мен са съвсем реални. Но реални не тук, а в своето време и пространство, което все още съществува някъде. — Тя ме попита дали я разбирам и аз казах, че може би трябва да си индуист. Тя ми възрази, че не трябвало, но щяло да ми е от помощ, ако съм чела една книга от някой си Дън. Не бях я чела и Мийна каза, че в такъв случай трябва да приема на доверие обяснението на една индуистка за ставащото. — Ама моля те!

— Според мен онова, което виждаш, е фермата Стауърхед, преди да стане фермата Стауърхед — заяви тя. — Далеч-далеч преди Томас Харди и Уилям Барнс, далеч преди Роджър Уилоби да се премести тук от Бристъл. Преди саксите, преди римляните, преди тук да възникнат ферми, преди изобщо тук да са живели хора. Това по някакъв начин се разгръща пред теб, все едно прожектираш филм наобратно…

— Не го прожектирам аз — прекъснах я. — Той го прави, не аз, там е цялата работа. Той го предизвиква с присъствието си. — После й разказах какво е казал пуукът — че присъствието на Тамзин в имението и това, че разговаря с мен, е нередно.

Мийна слушаше и кимаше.

— Да. Да, същото мислят повечето хора за прераждането. Мислят, че ако си лош, ще се върнеш на света като змия, червей, хлебарка, но не става така, така не може. Не можеш да се върнеш назад, независимо дали си индуист или не — така светът може да се разнищи. Да, Джени, разбирам.

— Явно повече от мен. Аз знам, само че така не може да продължава. Какво ще стане, когато вземат да се появяват и хора? — Мийна не знаеше. — И още нещо ще ти кажа — додадох аз. — Тези посещения или както и да ги наречем, всеки път стават все по-плътни. Все още мога да вървя през тях, но когато вече няма да мога, тогава какво? Мийна, дали седемнайсети век не се завръща наистина и завинаги? Навсякъде, а не само тук?

— Не — възрази Мийна. — Абсолютно и категорично не. Не е възможно. — Тя хвана ръцете ми, стисна ги силно и това ми подейства успокояващо, но изражението на лицето й никак не ми помогна да се почувствам по-добре. Тази нощ тя остана да спи при мен, но не искаше и да чуе за обраслата с храсталак пустош, пепеляво-пурпурна, покрита с треви и пирен, която плаваше из стаята ми като Мери Попинс, докато лежахме будни и си говорехме за момчета. Не знам дали беше заспала, но след малко престанах да чувам гласа й. Лежах, прегърнала господин Котак, усещах леглото си под мен, но бях вперила поглед в хилядолетното небе, което не можеше да е там, и усещах мириса на дъжд, паднал преди хиляда години.

Семейство Ловел имаха син, който беше горе-долу на моите години. Разбрах го чак когато стана твърде късно.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Радуга в небе
Радуга в небе

Произведения выдающегося английского писателя Дэвида Герберта Лоуренса — романы, повести, путевые очерки и эссе — составляют неотъемлемую часть литературы XX века. В настоящее собрание сочинений включены как всемирно известные романы, так и издающиеся впервые на русском языке. В четвертый том вошел роман «Радуга в небе», который публикуется в новом переводе. Осознать степень подлинного новаторства «Радуги» соотечественникам Д. Г. Лоуренса довелось лишь спустя десятилетия. Упорное неприятие романа британской критикой смог поколебать лишь Фрэнк Реймонд Ливис, напечатавший в середине века ряд содержательных статей о «Радуге» на страницах литературного журнала «Скрутини»; позднее это произведение заняло видное место в его монографии «Д. Г. Лоуренс-романист». На рубеже 1900-х по обе стороны Атлантики происходит знаменательная переоценка романа; в 1970−1980-е годы «Радугу», наряду с ее тематическим продолжением — романом «Влюбленные женщины», единодушно признают шедевром лоуренсовской прозы.

Дэвид Герберт Лоуренс

Классическая проза / Проза