Читаем Тамзин полностью

Това лято Сали стана музикален директор на женския хор от Йовил. Това ми хареса, защото обикновено ходех с нея и докато тя работеше, гостувах на Мийна. А на Мийна също й харесваше, понеже тя знае доста повече от мен за ония парчета на Бърд, Бах и Доуланд, които пееха в хора, а пък аз съм отраснала с тях. Според Мийна майка ми е най-добрата пианистка на юг от Хоровиц и това ласкае Сали; кой не би се поласкал? Не ревнувам, като ги гледам заедно, но понякога ми се иска да можех да разбирам музиката на майка ми — наистина да я разбирам, дълбоко, както я разбира най-добрата ми приятелка. Веднъж разговарях за това с Тамзин.

— Сигурно не е възможно, като става въпрос за майка ти — казах.

Тамзин се усмихна. Никой никога не ми се е усмихвал така, както ми се усмихваше Тамзин.

— Скъпа господарке Джени, моята майка беше градинарка, каквато Дорсет не беше виждал. Нямаше цвете, местно или чуждоземно, издръжливо или нежно, което да не е цъфнало в ръцете й. Нашите хора се кълняха, че градините на ескуайър Уилоби цъфтят така, защото дори и най-деликатното и своенравно цветче обожава майка ми и би разцъфнало дори и посред дълбока зима, за да й угоди. Но с мен никога не е било така — аз доста се възхищавах на цветята, но между нас нямаше близост, нямаше връзка. И това много ме измъчваше — о, не заради мен, нито дори заради горкичките цветенца, чиито листенца опадваха и те повяхваха още в мига, когато ги погледнех, а защото толкова, толкова исках да разбера истината за радостта на майка ми в нейната градина. Но не можех, Джени. Можех само да гледам, да се дивя и възхищавам.

— Сигурно. Но аз искам само да…

Лицето на Тамзин се промени и се приближи до моето. Видях го толкова близо, колкото не бях го виждала от първата ни среща.

— Дете, никога не ми говори за желания — рече ми тя и прекрати разговора.

Както и да е, двете с Мийна прекарвахме много повече време на хоровите репетиции, отколкото ми се щеше, свити на сгъваеми столове от гол метал в дъното на залата, докато Сали караше ония жени да пеят четири такта от някоя кантата отново и отново, и после пак отново. Честно разказах на Мийна всичко, каквото можех, не премълчах много неща освен ония, които според мен щяха да я разтревожат. Тя ме изслуша внимателно и сподели колко много я притеснява това.

— Сега си ти сама срещу него — каза ми тя една вечер. Вече не става дума само да помогнеш на Тамзин, нали? Ти си срещу него и това ми е страшно неприятно, Джени.

— Някъде четох как каубоите са хващали диви коне — започнах да разказвам аз. — Вървели бавно подире им — ден след ден. И така дни наред. След време конете толкова се наплашвали и обърквали, че накрая просто спирали, докато мъжете ги настигнат. Точно така постъпва той с Тамзин. Чака, докато тя се предаде и отиде при него. Той ми го каза.

— Но тя няма да го направи — възрази Мийна. — През цялото това време не я е видял нито веднъж. Тя може да се скрие от него, има на разположение цялата ферма…

— Той не може да чака вечно. А и тя не може да издържи вечно. Започвам да разбирам по малко, Мийна, както ми каза пуукът. Картинката е ясна — напъхал се е в онзи неин портрет и според мен това някак си ги свързва, ето защо той е успял да се задържи тук или да се върне, няма значение кое от двете. Или може би, защото тя не си е тръгнала, когато е трябвало — може би това му е оставило отворена вратичка, както каза пуукът. Какво ли би се случило, ако той беше откраднал портрета и просто би го унищожил? Може би толкова малко, е нужно, за да бъде освободена тя.

— И той също, а? — На това нямах отговор. — Освен това Едрик Дейвис също е на онази картина — в лицето, в очите й. Не е нарисуван, но е там. Какво ли ще стане с него където и да се намира?

— Не зная — отвърнах. — Не зная изобщо как стават всички тези работи. — Поумълчахме се и слушахме как Сали се опитва да накара своите сопрани да пеят в тон. После продължих:

— Пуукът ми рече, че Страшният лов ще ми каже каквото трябва да знам. Как да поиска човек съвет от Страшния лов?

— Прати им писмо по електронната поща — предложи Мийна. — Или по факса.

Страшният лов не беше минавал над Стауърхед от седмици, почти, откакто не бях виждала Тамзин. Ловът най-често се чува през есента и зимата, през пролетта почти не се появява. Попитах Гай Гътри защо, той ме погледна над очилата и рече:

— Мнозина ще ти кажат, че се явява, след като гъските отлетят на юг, между техния полет и воя на зимните бури…

— Да — прекъснах го. — Дори и Евън мисли така.

Господин Гътри се усмихна.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Радуга в небе
Радуга в небе

Произведения выдающегося английского писателя Дэвида Герберта Лоуренса — романы, повести, путевые очерки и эссе — составляют неотъемлемую часть литературы XX века. В настоящее собрание сочинений включены как всемирно известные романы, так и издающиеся впервые на русском языке. В четвертый том вошел роман «Радуга в небе», который публикуется в новом переводе. Осознать степень подлинного новаторства «Радуги» соотечественникам Д. Г. Лоуренса довелось лишь спустя десятилетия. Упорное неприятие романа британской критикой смог поколебать лишь Фрэнк Реймонд Ливис, напечатавший в середине века ряд содержательных статей о «Радуге» на страницах литературного журнала «Скрутини»; позднее это произведение заняло видное место в его монографии «Д. Г. Лоуренс-романист». На рубеже 1900-х по обе стороны Атлантики происходит знаменательная переоценка романа; в 1970−1980-е годы «Радугу», наряду с ее тематическим продолжением — романом «Влюбленные женщины», единодушно признают шедевром лоуренсовской прозы.

Дэвид Герберт Лоуренс

Классическая проза / Проза