Тамзин

— Но не и ти. А какво мисля аз ли? — Не каза нищо, докато чаят не стана готов. Той прави чай, както Евън си роши косата, а господин Чари си играе с пурите, които най-често забравя да запали. — Е, ако размишлявах повече над тези неща, предполагам, щях да си мисля, че навсякъде хората умират най-вече през студените месеци, когато умира и годината и че може би Страшният лов точно тогава има най-богат избор от клети души, които да преследва в небето. Може би напролет отиват да ги търсят в другото полукълбо. Струва ми се, че не са известни много неща за Страшния лов.

— Дали те…? Сами ли действат или някой…? — попитах.

— Да ги насочва? Виж, и това не мога да ти кажа със сигурност, нито пък как избират плячката си. Някои твърдят, че техен господар е дяволът — в Корнуол ги наричат Дяволската глутница — и че можещ да се скриеш от тях, като се молиш в черква. Други твърдят, че погнат ли те, никакви светилища не могат да те спасят. Жив или мъртъв, грешник или праведник, убежище няма. — Той свали очилата си, наведе се напред и започна да чеше Клем зад ушите, но старите му сини очи се бяха втренчили в мен като тези на корнет Симънс. — Защо питаш, Джени?

Май му казах, че работя по фолклорен Проект за училище. Не само не ме бива да лъжа, но и измислям прекалено сложни лъжи. Според мен той нито за миг не ми повярва. Но точно преди да си тръгна, рече:

— Има и едно друго вярване, свързано с Лова. Попадал съм на него само няколко пъти, и то само тук, в Дорсет. Приема се, че те могат да бъдат призовани — извикани на земята и насъскани да гонят до смърт някоя жертва — от някого, който знае нужното заклинание и притежава необходимата сила на личностното присъствие, за да успее. Но е рисковано да се опитва, както можеш да си представиш, а и преследването продължава само една нощ, така че остава някакъв шанс за бягство. Не зная дали ще искаш обаче да се занимаваш с това за твоя проект.

След тези думи и онова, което ми бе казал пуукът за Страшния лов, усетих, че се оглеждам и ослушвам за тях, както се, оглеждах през цялото време за Тамзин и почти със същия резултат. Единственото, което ме уверяваше, че тя и госпожица Софая Браун не са изчезнали завинаги, беше, че и съдията Джефрис беше наоколо. Виждах го най-често сутрин и на мръкване и винаги край Имението. Изглеждаше толкова плътен, че на пръв поглед можеше да се сбърка с обикновен човек, ала не хвърляше сянка и беше неподвижен. Очакваше Тамзин така, както никой човек не би я очаквал. Вече не ми говореше, но понякога погледите ни се срещаха отдалеч и търпеливата-претърпелива омраза в него ме блъсваше в гърдите. Той можеше и да е по-мъртъв от мъртвите, но омразата му беше по-жива и от мен.

Един ден в средата на август, когато в Дорсет е най-горещо и горките овце си правят сянка една на друга, ние с Джулиан бяхме на пасището. Той се опитваше да научи Албърт да носи пръчка (Албърт не прави обичайните кучешки номера), а аз лежах по гръб, както винаги, с притворени очи и се опитвах да не мисля за нищо друго освен за двете сини пеперудки, които се канеха да кацнат на челото ми. После те изчезнаха и пред погледа ми се изпречи госпожа Фалоуфийлд. От такъв ъгъл никой не изглежда добре, а камо ли кокалеста старица с огромна кожена шапка и без устни. Тя каза само:

— Кифли. Пет минути. Доведи момчето — и продължи нататък с обичайната си походка, все едно проправя пъртина през снега.

Джулиан никога не беше виждал госпожа Фалоуфийлд. Той я гледаше как се отдалечава и когато му обясних коя е, попита дали същестува и господин Фалоуфийлд. Отвърнах му, че според мен не, и Джулиан рече:

— Бас ловя, че го е изяла. Обзалагам се, че точно така е станало. — Но той е луд по кифлите и затова ме дръпна да стана и ме повлече подире й. Не стигнахме за пет минути не е възможно да се извърви това разстояние за толкова време, — но не по вина на Джулиан.

Тя обаче го взе за пет минути. Бих се заклела, защото когато пристигнахме, кифлите и курабиите бяха топли-топли, току-що извадени от фурната — никакви микровълнови печки и тостери — и сложени на кухненската маса редом c десетина вида сладка и чай със сметана. Фермата й беше малка и смешна, скатана сред горичка от белоцветен бъз. Според госпожа Фалоуфийлд била стотина години по-млада от Имението, но внушаваше чувството, че е по-стара, може би, защото никога не е била преустройвана, нито достроявана и представляваше нещо цялостно: тъмна, миришеща на влага, не по-голяма от гараж за три коли, с толкова ниски тавани, че и Джулиан би могъл да ги докосне, ако се изправи на пръсти. Спомням си няколко изсушени цветя в бутилка от лекарство на прозореца и свещници навсякъде, макар че госпожата със сигурност имаше електрическа инсталация. Центърът на всичко беше фурната, достатъчно голяма, за да топли цялата ферма и вероятно и половината овощни градини около нея. Не приличаше на бърлогата на вещица, нищо подобно — само дето беше плесенясала, тясна и овехтяла. По-хубави кифли обаче не бях вкусвала през живота си.