Тамзин

— Много благодаря. Исках да чуя точно това. — Но Мийна изглеждаше толкова притеснена, че й казах: — Не мисля, че някой от нас — той или аз — ще я види отново. Смятам, че тя се е освободила от него, а също и от Имението. Наистина мисля, че така е станало.

Всъщност не си го бях помислила и за миг, но Мийна сякаш се поуспокои, затова и аз се почувствах по-добре. Знаех обаче, че този път не мога да си позволя да чакам съдията Джефрис да открие Тамзин, както правех досега. Този път трябваше да я уловя преди него и единственото ми ключе беше фактът, че я познавах по-добре от него. Или поне така си мислех, но може и изобщо да грешах — можеше да не знача или не значех за нея нищо повече от всяка друга нереална фигура в този полусънен свят, из който тя се носеше. Но трябваше да вярвам, че означавам нещо; трябваше да вярвам, че ако мъртвият луд съдия Джефрис може да повика Тамзин при себе си, значи мога и аз. Трябваше само да уцеля точното място и идеалния момент. И думите.

Отне ми доста време. Не беше тайната стаичка — имах усещането, че Тамзин никога повече няма да се върне там; никое друго място в къщата също не ставаше. Трябваше да открия онова единствено място сред тристата хектара на фермата Стауърхед, което дъщерята на Роджър Уилоби би избрала, за да даде отпор. Защото този път тя не бягаше от съдията Джефрис. Беше тръгнала след Едрик Дейвис — искаше да го намери и да го спаси от Страшния лов — както може и каквото и да й струва. Вече казах, че усилията ми да разбера как да действам ми отнеха доста време, но след като веднъж схванах, тогава бях наясно къде трябва да е тя.

Все пак докато я открия, се случиха много неща. Сега ми е смешно, но навремето бях почти убедена, че всичко това е дело на съдията Джефрис — всички забавяния и разсейвания, които ми се струпаха тогава на главата. Учебната година започваше отново, а имаше и работа във фермата, където трябваше да помагам почти всеки ден — най-вече да копая и да плевя. (Това беше кофти на новата безоранна система на Евън — плевелите направо полудяваха, особено паламидата.) Тони също избра точно това време отново да ме използва като манекен за някакъв нов танц. Джулиан беше освободен от отбора по крикет на класа си и се влачеше подир мен постоянно, тъжен и нещастен и с планове как да взриви училището. Предложих му схема, включваща пирани във водопровода, но беше толкова сложно, че той май загуби интерес. Така си мисля.

Така между една тъпотия и следващата сякаш мина цяла вечност, преди най-сетне да се освободя и да тръгна да търся Тамзин. Вече бях съвсем обезумяла — а никой не биваше да го разбере, — защото не само, че нямаше причина съдията Джефрис да не се сети за същото място, а по-скоро имаше цял куп причини да го направи. Не го бях виждала след шумотевицата в картофената нива, но и десет ангела да ми се бяха заклели, че е напуснал града с влака в два и петнайсет, пак нямаше да им повярвам. Знаех само, че този път той преследва мен, затова нещо ме тласкаше към онази руина от краварник от седемнайсети век, където не беше останало нищо освен плешиво петно от изгаряне близо до някогашната врата. Защото сега вече знаех със сигурност за отпечатъка от Страшния лов, призован от съдията Джефрис да гони Едрик Дейвис далеч от Тамзин Уилоби, ако Едрик изобщо беше оцелял. Намерили са го да я чака там, както е бил обещал.

Точно там отидох да търся Тамзин веднъж след вечеря, съзнавайки, че всеки ще направи каквото може, за да ме отклони от пътя ми. Сали ме спря — вече почти бях отворила вратата, когато ми извика:

— Вземи си чадър, ще вали.

— Не, няма. Ели Джон каза, че няма, а тя винаги познава.

— Вземи го все пак, направи ми тая услуга. — Сали се приближи и леко сложи ръка на рамото ми. — Накъде си тръгнала?

— Никъде конкретно. Просто ще се разходя да се поразведря. Скоро ще се върна.

— Много често се разведряваш — възрази тихо Сали. Всичко наред ли е?

Нямам велики внезапни видения и вътрешни прозрения за състоянието на хората — надали изобщо го мога, — но си представих как хиляди, милиони майки по целия свят в същия миг задават на дъщерите си същия въпрос. Отговорих:

— Да. Добре съм, наистина.

— Не стой навън много дълго — предупреди ме Сали. — Все ми е едно какво е казала Ели Джон.

Промърморих едно „дадено“ и буквално избягах от къщи — толкова бързах, че забравих да взема чадъра. Пък и той не би помогнал.

Тамзин беше точно където предполагах, макар че не я видях веднага. Беше се сгушила като тъжно малко момиченце там, където е бил далечният ъгъл на краварника: всичко си беше на мястото, съвсем всичко — не така, както изглеждаше, когато съдията Джефрис я теглеше към себе си, — но беше толкова прозрачна, че през нея като че ли можех да видя целия път до къщата на госпожа Фалоуфийлд сред бъза… или целия път към седемнайсети век… Нощта беше топла и много тиха, но внезапна светкавица проряза хоризонта.

Позна ме, щом ме видя. Меко изрече:

— Господарке Дженифър. Значи дойде.