Тамзин

Страшният лов слизаше с вятъра към нас, късащият нервите вой ме караше да се хвърля от гърба на пуука и да изпълзя някъде далеч в мрака и влагата на място, където те никога не биха ме намерили. Но всеки път, когато отворех очи, виждах, че сме се приближили още повече до тази ужасна дъга, защото пуукът се движеше бързо. Половината луна беше като тебеширена драскулка на хоризонта, а дърветата от двете ни страни бяха образували нещо като сивкав тунел, но аз виждах Лова ясно, както вече и Едрик Дейвис, все тичащ и тичащ по черното небе. Ловците бяха толкова близо до него, че сякаш си играеха, можеха да го хванат, когато поискат, но не го правеха.

Как изглеждаше той, изгубеният любим на Тамзин? Как мислите, вие как бихте изглеждали след триста такива години? Наистина ужасно. Ще ви кажа какво е ужасното. Наистина ужасно е, че съм виждала и по-лошо. Почти всеки гаден ден виждам и по-лоши неща — аз, както и вие — по телевизията, във вестниците, на снимки, с които толкова сме свикнали, че вече не ни правят впечатление, когато ги погледнем, а трябва. Толкова много неща можеш да причиниш на една личност, на човешкото тяло дори да не си Страшният лов или съдията Джефрис. Израснах със знанието за това, както сигурно и вие.

Въпреки бурята и воя на Ловците пуукът каза тихо:

— Свършва тук.

И аз видях Тамзин точно над нас, застанала сред нива с млада царевица. Главата й беше отметната назад, косата й пусната свободно (макар тя да не бе губила време да си спомня как може косата да се развява от вятъра). Протягаше ръце към Страшния лов и към Едрик Дейвис. Викаше, крещеше, но не можех да различа думите от вятъра.

Но Страшният лов я чу. Предните ездачи, които препускаха плътно по петите на Едрик Дейвис, се отклониха и се спуснаха право надолу към Тамзин. Останалите ги последваха, след като я видяха, изпълниха небето с копия, черепи, пищящи смехове, приведоха се напред към вратовете на жребците си, сякаш нямаха търпение да се доберат до тази малка бяла фигурка в царевичната нива. Но тя не направи и крачка назад — продължаваше да вика, предизвикваше ги, дърпаше ги от Едрик към себе си. Тогава бях твърде зашеметена и твърде уплашена, за да се гордея с нея, с моята Тамзин. Но и сега понякога сънувам този момент и в съня си винаги й го казвам.

И пуукът ме хвърли. Нямаше нищо драматично — просто закова на място и аз излетях над главата му със скорост около двеста и петдесет километра в час и се приземих по задник в меката кал почти в нозете на Тамзин. Веднага скочих на крака и завих като Страшния лов, но пуукът сведе глава към мен и аз млъкнах. Той рече:

— Ето я твоята приятелка, ето го и Страшния лов. Това си е твоя работа, не моя. Погрижи се за нея, Джени Глукстейн.

И също толкова бързо изчезна — стори ми, че мярнах една жаба да подскача между царевичните стъбла, но беше тъмно и шантаво, а и човек никога не знае как ще го изненада пуукът. Тамзин не извърна глава дори за миг, защото първите Ловци вече бяха докоснали земята — влажната земя съскаше под копитата на конете им. Останалите кръжаха като самолети преди кацане и пристигаха един по един, както сигурно е било и когато съдията Джефрис ги е призовал при краварника, където Едрик Дейвис е чакал Тамзин Уилоби. Там, където докосваха земята, царевицата започваше да пуши и аз някъде отдалеч се замислих какво бих могла да кажа на Евън, когато нищо повече не поникне в тази нива.

След като веднъж стъпиха на земята, те вече не спазваха строя си. Дори кучетата позамлъкнаха и отстъпиха назад до господарите си, а конете — или подобието на коне — спряха да издишват пламъци, но продължиха да ръмжат много тихо, но много по-злобно от кучетата. Тамзин стоеше, плътна като жива жена, и се усмихваше, когато поредният конник докоснеше земята и тръгнеше към нея. Човек би казал, че посреща приятели на входната врата.

Не знаех какво си е наумила; същото важеше и за Страшния лов. Те продължаваха да напредват, но бавно, поразгърнаха се ветрилообразно, сякаш тя беше сър Ланселот или някой подобен, готов да скочи върху тях и да ги покоси по пет-шест с един удар. Бях точно зад нея, треперех толкова силно, че едва се понасях, и ги гледах как настъпват.

Никога не разбрах кои са те. Кои са били. Нито разбрах как можеш да станеш страшен Ловец, ако не си бил такъв винаги. Помня обаче — и това е странно — как миришеха. Ако Тамзин миришеше на ванилия, човек би очаквал тези мъже и зверовете им да миришат на месо, козина и кръв като клетката на лъва в зоологическата градина. Но не: отблизо дори и най-ужасните от тях — онези без истински лица, а само гнусна сбирщина от дупки, кожа и замръзнали сополи — дори и те носеха лек мирис на море, на моряшки ботуши и на съхнещи на слънцето платна, както съм ги виждала в Лайм Риджис. Може би всички бяха стари пирати. Кой знае? Единственото, в което съм сигурна, е, че вече никога няма да ме е страх от никого. Страшният лов ме научи.

Тамзин им заговори гордо и ясно над зловещата им тишина: